Вещицата(Mъдрата жена)

Той слезе с леки стъпки по стълбите, като си подсвиркваше.

— Алис! — възкликна, когато тя излезе на светло. — Радвам се, че ме изчака.

Между двамата се възцари кратко мълчание, докато Хюго гледаше преценяващо каменното лице на Алис.

— Съжалявам — каза той искрено. — Знам, че тези дни бяха тежки за теб. Толкова тежки за теб, колкото и за мен. Видях те как ставаш бледа и слаба, Алис, и това ме нарани дълбоко. Имам нужда да бъда далече, имам нужда да бъда далеч оттук, Алис. Втръсна ми от тези зимни дни и тези дълги вечери с жени. Знам, че за теб е болезнено да гледаш Катрин. Знам, че това сигурно ти причинява мъка.

Алис извърна глава от него, но студената ѝ ръка се вкопчи в неговата.

— Трябва да понасям това — каза Хюго настойчиво. — Катрин е моя съпруга, носи в утробата си моя син, нямам избор, Алис. И не мога да копнея за теб и да те търся, и да си отмъквам кратки мигове с теб. Искам да бъда или с теб, или без теб; този половинчат живот на случайна страст е по-лош от нищо.

Алис кимна неохотно.

— Трябва да се отдалеча от това място — каза Хюго настойчиво. — Разкъсан съм между единия дълг и другия, имам чувството, че ме дърпат в хиляда посоки едновременно. В някои дни чувствам, че искам да избягам!

— Щастливец си, че имаш свободата да избягаш — каза Алис сухо.

Той ѝ се усмихна и каза меко:

— Не ставай хаплива. Заминавам да помисля, Алис. Когато се върна, ще кажа на баща си, че с теб трябва да имаме известно време заедно. Можем да уредим нещо. Можем да намерим място наблизо, където да живееш удобно, където мога да бъда с теб. Заминавам, за да помисля как да го постигнем. Чакай ме.

Алис обърна бледото си, сериозно лице към неговото.

— Трябва да те чакам — каза тя неохотно. — Няма къде другаде да отида. Обичам те.

При тези думи той се усмихна лъчезарно, но нито в лицето, нито в гласа на Алис имаше радост.

— Изглежда, че съм просто жена като всяка друга — каза тя нацупено. — Нито клетвите, които ми даде, нито моите магии ме опазиха от тази болка.

— Скъпа… — поде той и я притегля по-близо до себе си. После вратата над тях, на стълбите се отвори и той пусна ръката ѝ и отмина, без да каже и дума повече. Алис се загледа след него с толкова силно желание, че го чувстваше почти като омраза.

В дългия месец на отсъствието си той пишеше всяка седмица на баща си и на Алис се падаше задачата да чете небрежно надрасканите му писма. Той говореше за търговската компания на своя приятел — „Ван Еслин и Син“ — и плановете му за разширяване. Говореше за сина на лорд Нюкасъл, и за нощи на гуляи по реката. Пишеше добре, старият лорд и Алис понякога се разсмиваха заедно насред някое писмо, когато Хюго пишеше за схватка, приключила в река Тайн, или описваше някой уличен шарлатанин с танцуваща мечка. Писмата му извикваха ярко и живо образа му в ума на Алис и ѝ се искаше да чуе как неговият глас разказва тези истории, да види как онази внезапна усмивка стопля и осветява мрачното му лице. Забрави седмиците, в които копнееше за него и го търсеше, и как лунната светлина всяка нощ обхождаше стената на спалнята ѝ. Забрави киселия вкус на пресеченото желание, и страстта, която ѝ напомняше по-скоро на омраза, а не на любов. Вместо това се смееше с баща му и си мислеше без да си дава съзнателно сметка за тази мисъл — „Ако двамата с него се оженим, ще бъде така.“