Прокрадващ се в сенките

Задействахме се едновременно — аз се извъртях и вдигнах арбалета, а той скочи с нож отгоре ми. Всичко оттук нататък протече сякаш маг на Ордена беше забавил хода на времето.

Звънва тетива. Болтът почти закача падащия върху мен Муха и попада в един от дебелите фолианти, стоящи на най-горния рафт.

Второ изщракване — и смъртта, изпратена от оръжието ми, се плъзва по ръката с ножа и улучва поредната книга. От изненада и болка Муха разтваря пръсти и ножът се плъзва надолу. Аз отскачам и посягам за болта в устата си, но Муха с цялата си тежест пада върху мен. Арбалетът отлита настрана и ние падаме на пода.

Щрак! И времето отново хукна като планинска река. От мудността му не остана нищо.

Тряс! Паднах по гръб, удряйки глава в каменния под, и в нея избухна сноп огнени искри. Проклетият убиец се оказа отгоре и без да губи време и да се притеснява, че вече няма нож, стовари юмрук в лицето ми.

Бум! В областта на скулите ми сякаш се взриви буре с гномски барут, и още един сноп огнени искри избухна в главата ми и ме удари в очите. Преодолявайки болката, аз крайно неизящно се опитах да ритна нахвърлилия се върху мен враг, но жалкият ми опит не успя. Муха замахна с ранената си дясна ръка и също толкова силно, както и със здравата, ме удари в стомаха.

Бум! Въздухът приятелски ми помаха за сбогом и се изнесе от дробовете ми. С последни сили ударих Муха под брадичката, но ударът се получи слаб и неточен. Почувствах се обиден, че Муха изобщо не обръща внимание на жалките опити за съпротива от моя страна. През цялото време Дивия не беше произнесъл нито дума, за разлика от Изрода или Ярги просто искаше да свърши по-бързо работата и да се прибира у дома.

Финал на нашата епична битка, достойна да бъде увековечена във фреска, стана това, че силните жилести ръце на Муха се вкопчиха във врата ми в рачешка хватка22 и съвсем целеустремено започнаха да душат клетия Гарет, блокирайки окончателно достъпа на въздух до дробовете ми.

Ударих Муха с две ръце в ребрата, но и това нямаше ефект. Целеустремен като имперско куче, той още по-силно сви пръсти и надвисна със стиснати зъби над мен. Някой съвсем достоверно започна да хрипти. Надявах се, че не съм аз. След това хриповете започнаха да стихват и отстъпиха на заден план, потъвайки в сенките. После сенките се надигнаха, обгърнаха ме, черни кръгове заплуваха в очите ми, зовейки ме в себе си. Белите ми дробове горяха и жадуваха за поне глътка свеж въздух.

Когато сянката изцяло запълни взора ми, някъде от другия свят, онзи прекрасния и наситения със свеж въздух, се раздаде звън на тетива, свистене на стрела и тъп удар. После нещо много тежко падна върху мен, приковавайки ме окончателно към пода, но пък стана по-лесно да се диша.

Лежах, без да отварям очи, и вдишвах безценния дар на боговете — въздуха. Всичко в мен хъркаше, хриптеше и свистеше. Вратът безмилостно ме болеше, дори да преглъщам беше болезнено, но аз дишах — и в този момент това беше най-важното.