Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Потънала в нерадостно умуване за чутата история, Каран стигна до смразяваща мисъл. Тенсор бе досущ като Питлис, осъзна тя в звънтящата като камбана яснота на нощта. Изведнъж всичко, което знаеше за него, се преобърна в главата й. Начумереното, неотстъпчиво изражение, което винаги бе виждала, се прегърна в маска. Под нея се криеше отмъстителен, неумолим, невъобразимо горд мъж. Не толкова сдържан, колкото пресметлив, по-скоро манипулатор, а не водач.
В никакъв случай не трябваше да му даде Огледалото — така само щеше да разпали яростта и омразата му, да му даде шанс да се докопа до власт, към която той всъщност не смееше да посегне. В края на краищата Лиан й бе помогнал да се отърси от колебанията си.
Спътникът й спеше, дишаше пресекнато, почти се задъхваше. Тя се заслуша. Хриповете се забавиха, после спряха. Тя чакаше, затаила дъх — но той не вдиша отново.
„Умира!“ Все едно някой заби нож в корема й. Тя отметна завивките и кресна:
— Лиан, събуди се!
Но в следващия миг той задиша пак и пак почна да се дави. Тя внимателно махна полепналите по челото му кичури и Лиан й се усмихна, но поредният пристъп на кашлица заличи усмивката, той се отпусна като парцал, с изцапани в червено устни. След малко се унесе.
От страх, че Лиан ще умре, и от току-що споходилия я ужас заради Тенсор, тя повече не мигна. После се сети, че Тенсор не е в Шазмак, защото бе минал през Банадор в началото на лятото. Бе тръгнал чак за Стасор далеч на изток, значи щеше да отсъства около година.
Преди да настъпи утрото, успя да си внуши, че все пак всичко ще е наред, щом Раел и другите й приятели са в Шазмак, а и Тенсор не можеше да е толкова зъл, колкото си го представяше. Каза си, че той й желае доброто, подтикната от умората, а и не можеше да отхвърли просто така предаността, която искрено изпитваше към забележителния ааким. „Ако Реал е там, а Тенсор го няма, ще им дам Огледалото. Но ако Тенсор случайно се е върнал, изобщо няма да споменавам за Огледалото и ще си тръгна“.
Лиан не беше по-добре сутринта, от слабост едвам се държеше на крака. Заради възпаленото си гърло не можеше да хапне нищо. Налегнат от мъчителна жажда, изпи половин манерка и скоро пак я надигна към устата си.
В студения прозрачен въздух виждаха как планинският хребет, на който стояха, обгражда областта Чолаз в неравен овал, прострял се на юг, и завършва със стена от назъбени непристъпни върхове. Под тях минаваше урва, очертана с мъгла в ранното утро — клисурата на река Гар: завиваше на югоизток и излизаше от планинската верига към Банадор. Нямаше никакви признаци на живот — нито къща, нито храст, нито птица.
— Сега накъде? — изграчи Лиан.
— Натам. Да вървим.
Хвана го за ръка и се спуснаха от прохода по пътеки, които накрая ги изведоха в дефилето на Гар, която тук беше широка не повече от три-четири разтега. Слизаха все по-надолу. Пътят се стесни до тесен корниз, издълбан в плътната скала, по който едва можеше да се ходи. Тук-там имаше врязани площадки за разминаване. Нямаше къде да се подпрат, а вдясно под ръба зееше бездънна наглед пропаст — слънчевите лъчи проникваха в нея само по пладне, но не и през зимата. Болестта бе притъпила страха на Лиан от височините, иначе изобщо не би стъпил на пътеката.
— Не мога — каза той, когато Каран се опита да го поведе по корниза — Ще падна.
— Няма друг път. Дръж се за ръката ми и върви зад мен. Не мисли за нищо освен за следващата крачка. Не поглеждай нито надолу, нито нагоре.
Лиан стисна ръката й — топлотата й му помогна. Каран се усмихна и без да го пуска, направи крачка заднешком. Каран пак пристъпи, но Лиан се запъна.
— Какво има? — попита тя.
— Сега пък се боя за тебе.
— Недей. Живях тук шест години. Свикнала съм с тези пътеки.
— Обърни се. Не мога да те гледам как ходиш с… ами с гърба напред.
Каран прихна.
— Добре.
Но не пусна ръката му.
Корнизът криволичеше и се спускаше в урвата, а от едно място нататък се изравни и следваше течението на реката. През множеството издатини бяха пробити тесни тунели със стени като полирано стъкло, украсени с резба, почти заличени от времето. Лиан се огледа. Нямаше обаче нищо за гледане освен надвисналите канари и пенещата се река долу.
— Не сме ли близо? — попита по-късно следобед.
— Минахме към две левги с криволиците на реката, но по права линия няма и една. Ще стигнем до Шазмак чак утре следобед.
Бе очаквала, че състоянието му ще се подобри, щом слязат от шеметните височини, но той още кашляше кръв, дрехата му отпред бе цялата червена. Струваше й се, че го е повела към гибелта му.