Един от 100 [bg]

— Каква е онази постройка, докторе?

— Окръжната болница — отвърна той, без да погледне какво посочвам.

— Били ли сте там? Мисълта ми е… да я разгледате, да се запознаете с вашите колеги…

Колифийлд кисело се усмихна, размаха ръкава, който прикриваше осакатената му ръка.

— Предполагам, че в една болница винаги има място за умен и способен човек като вас — настоях.

Очите му гневно проблеснаха, после той извърна поглед:

— Детектив Райдър, не крия, че съм се изкушавал да отида… — Изведнъж млъкна, сякаш не знаеше как да завърши изречението.

Слязох от верандата и промърморих:

— Вижте какво, докторе, има моменти, през които дори не съм сигурен, че помня името си, но знам, че не всеки притежава остър ум и една здрава ръка.

Колифийлд погледна сградата, въздъхна:

— Може би имате право. Предполагам, че някой ден ще отида да проверя как стоят нещата.

Отидох до колата, извадих от пътническата си чанта чиста бяла риза с къси ръкави. Подхвърлих я на Колифийлд, той ловко я хвана със здравата си ръка.

— Време е да захвърлите траурните одежди — казах. Седнах зад волана, преместих пушката на задната седалка, включих двигателя; преди да потегля, се обърнах да погледна Колифийлд. Не беше хвърлил ризата на земята, което говореше много.

— Детектив Райдър — провикна се той, преди да превключа на задна скорост.

Спрях, свалих стъклото.

— Интересно дали онзи човек още работи в моргата — продължи Колифийлд. — Изглеждаше така, сякаш се гневи на целия свят.

Кимнах:

— Да, Уолтър Хадълстоун още е на поста си; предполагам, ще остане там до смъртта си. Но според мен той ще доживее най-малко до сто и двайсет години.

Колифийлд озадачено сбърчи чело:

— Не говоря за него. Уолт е най-милият човек, когото познавам, разбирахме се чудесно. Веднъж ме покани на обяд, говорихме си за оперното изкуство; аз съм страстен почитател на операта, но той ме засрами с познанията си. Имам предвид един нисичък и набит човечец с оредяла коса, на когото целият свят е крив…

— Уил Линди ли? — възкликнах изумено.

Погледът на Колифийлд помръкна:

— Точно така. Държа се много дружелюбно, когато доктор Пелтиър ни запозна, но останехме ли насаме, отказваше да разговаря с мен, само мърмореше под нос и ме поглеждаше на кръв. Няколко пъти го хванах да ме шпионира.

— Чакайте, сигурно има грешка. За административния директор Уилет Линди ли говорите?

За пръв път видях Колифийлд наистина разтревожен:

— Честно казано, по едно време ми идваше заради него да се откажа от работата. Много страшен човек — тръпки ме побиваха от него.

Кимнах разсеяно, в съзнанието ми се вихреха куп предположения. Уил Линди — страшен човек. Думите не се връзваха, бяха безсмислени.

Безсмислени ли? Колифийлд ми беше подсказал формулата: Уил Линди = страшен човек.

Уравнение, което смятах за невъзможно.

Уил Линди?