Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Верин не ги посети повече, както им беше казала. Всъщност докато пътуването им на юг и на запад продължаваше ден след ден в зависимост от скоростта, на която можеха да издържат пешаците, Верин обръщаше на двете жени от Емондово поле не повече внимание, отколкото Моарейн или която и да е от останалите Айез Седай. Айез Седай не че се държаха враждебно, но по-скоро бяха някак си далечни и вглъбени, като че ли твърде много угрижени за други неща. От хладината им безпокойството на Егвийн нарастваше и тя си припомняше всички приказки, които беше слушала като дете.
Майка й винаги беше твърдяла, че приказките за Айез Седай са пълни глупости, но нито тя, нито някоя друга жена в Емондово поле беше срещала Айез Седай преди да се появи Моарейн. Тя самата бе прекарала твърде дълго време с Моарейн и Моарейн беше живото доказателство, че не всички Айез Седай приличат на тези от приказките. Хладнокръвни интригантки и безмилостни разрушителки. Разрушители на света. Сега вече знаеше, че онези поне — Разрушителите на света — са били мъже Айез Седай, когато са съществували такива, в Приказния век, но и това не й помогна много. Не всички Айез Седай бяха като в приказките, но колко и кои точно?
Айез Седай, които посещаваха шатрата им, бяха толкова различни, че това не й помагаше да си изясни картината. Алвиарин се държеше хладно и делово като някой търговец, дошъл да изкупува вълна и табак: изненада се, че Нинив взима участие в уроците, беше остра в критиките си, но винаги готова да започне уроците наново. Алана Мосвани непрекъснато се смееше и отделяше толкова време на приказки за света и за мъжете, колкото и на обучението. Алана проявяваше твърде много любопитство към Ранд, както и към Перин и Мат, вероятно за да успокои Егвийн. Но особено към Ранд. Най-лошата от всички беше Лиандрин, единствената, която носеше шала си — всички други си ги бяха прибрали още преди да напуснат Фал Дара. Лиандрин седеше, опипвайки нервно червените ресни на шала си, и ги учеше малко, при това неохотно. Разпитваше Егвийн и Нинив, сякаш бяха обвинени в някакво престъпление, и въпросите й винаги клоняха към трите момчета. Продължи, докато Нинив най-накрая просто не я изхвърли — Егвийн така и не разбра защо го направи, — но ги напусна с предупреждението:
— Внимавайте много, дъщери мои. Вече не се намирате в родното си село. Пъхате си пръстите в неща, които могат да ви ужилят.
Най-сетне колоната стигна село Медо на бреговете на Мора, която преминаваше по границата между Шиенар и Арафел и се вливаше в река Еринин.
Егвийн беше сигурна, че тъкмо въпросите на Айез Седай за Ранд я бяха накарали да го сънува, както и притеснението й за него, за това дали той и останалите трябваше да последват Рога на Валийр към Погибелта, или не. Тези сънища винаги бяха лоши, но отначало не изглеждаха нещо повече от обикновени кошмари. Но до нощта, когато стигнаха Медо, сънищата вече се бяха променили.
— Извинете, Айез Седай — попита почтително Егвийн, — случайно да сте виждала Моарейн Седай?
Крехката Айез Седай й махна с ръка да я остави на мира и забърза сред многолюдната, осветена от факли селска улица, викайки на някого да пази коня й. Жената беше от Жълтата Аджа и Егвийн знаеше за нея само това — не беше имала повод да научи името й.
Медо беше малко село — въпреки че Егвийн се изненада, като осъзна, че това, което сега й се струваше „малко село“ всъщност бе колкото Емондово поле — и в момента в него имаше повече чужденци, отколкото местни жители. Тесните му улици бяха изпълнени с хора и коне, които бързаха към кейовете покрай селяните, коленичещи всеки път, когато се появеше някоя забързана, невиждаща ги Айез Седай. Пращящите факли осветяваха всичко. Двата кея се протягаха навътре в реката като каменни пръсти и към всеки от тях бяха привързани по два малки двумачтови кораба. На тях товареха коне и ги укрепваха с помощта на дървени греди, въжета и зебла под коремите. Още кораби — с високи перила и тъпи носове, с фенери на върха на мачтите — се бяха струпали сред осветената от луната река вече натоварени или чакащи да им дойде редът. Гребни лодки сновяха напред-назад, превозвайки стрелци и копиеносци, чиито вдигнати пики правеха лодките да приличат на гигантски таралежи, плуващи по повърхността.
На левия кей Егвийн намери Аная, която следеше товаренето и гълчеше онези, които не действаха достатъчно сръчно. Въпреки че не беше разменила с Егвийн повече от една-две думи, Аная изглеждаше по-различна от останалите, повече приличаше на някоя жена от родния край. Егвийн можеше да си я представи как пече хляб в кухнята си — другите не си представяше по този начин.