Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
— Не сме сигурни каква отрова е използвана. Но в кухнята е лесно да влезе външен човек и да пипа яденето. Там всички имат свободен достъп.
— Къде е Хаджи Ага? Трябваше да ми съобщи лично.
— В града, господарю. Днес е денят, в който обикаля пазарите. Още не се е върнал.
— Какво направихте, за да й помогнете?
— Дадоха й очистително, но като не знаем каква отрова са й сложили и в какво количество, не е възможно…
— По-добре ли е, или състоянието й се влошава?
Кадар се поколеба, но отговори честно:
— Влошава се.
Дерек затвори очи. Всемогъщият владетел беше напълно безпомощен в случая.
— Господарю! — обади се някой зад гърба му. — Лекарите са на портала, но стражата им с препречила пътя.
— По дяволите стражата! Аз ги повиках. Защо не казахте на пазачите?
— Никой няма право да влиза в харема, господарю — отговори с треперещ глас човекът. — Пазачите няма да повярват, че сте дали такава заповед.
Дерек се обърна към евнуха.
— Кадар, вие ще замествате Хаджи Ага. Ако трябва, вържете очите на лекарите, но ги доведете по най-бързия начин тук. Освен това жилището веднага да се опразни — прибави гневно той. — Жените пред вратата да се махнат. Тук няма смъртник, когото да оплакват.
Всички излязоха от стаята с изключение на Адама. Младата прислужница отстъпи настрана и с почуда изгледа треперещата ръка на владетеля, която милваше страните на примрялата й господарка.
— Можеш ли да ме чуеш, Жахар?
— Джамил? — Но Шантел не отвори очи. Гласът й беше дрезгав, гърлото й — пресъхнало от честите повръщания. Простена и се опита да задуши писъка си, като здраво стисна устни. Когато мъчителният пристъп отмина, попита с тих глас: — Трябва ли да умра?
— Не, скъпа. Никога няма да го допусна.
Тя се опита да се усмихне, но лицето й се разкриви в жалка гримаса.
— Самонадеян… както винаги.
Дерек нежно приглади разбърканите руси къдрици. Косата й беше влажна, лицето — покрито със студена пот. Пръстите му попиха кръвта от устните й.
— Погледни ме, Жахар.
— Шантел — пошушна тя. — Наречете ме поне веднъж Шантел, преди да…
— По дяволите, момиче, няма да ти позволя да умреш!
Очите й се отвориха едва-едва, но в тях проблясваха познатите гневни искри.
— Я не ми крещете така!
— Върни ми го тогава! Бори се за живота си! Нека проклетата ти английска упоритост послужи за нещо полезно.
— А вие какво мислите, че правя през цялото това време, ужасни човече!
Останала без дъх, Адама се вслушваше в разговора им, ужасена, че господарят измъчва така една умираща. Но цветът се върна по страните на младата жена, гласът й прозвуча по-уверено отпреди и прислужницата се убеди, че жестокостта постигна онова, което всичките й старания досега не можаха да сторят.
Рахин, която през цялото време стоеше настрана и не беше напуснала стаята заедно с другите, също се развълнува. Но причината беше друга. Никога досега не беше виждала Джамил толкова разстроен и така открито показващ чувствата си. Тя знаеше, че синът й е завладян от новото момиче, но не вярваше, че ще го покаже пред всички. Припомни си как криеше тревогата си дори при трудното второ раждане на Шейла.
Синът й се променяше. Дали Жахар постигна това, или причината беше в напрежението на последните мъчителни месеци, Рахин не знаеше. Но каквото и да беше, тя не смееше да се покаже пред очите му. След последния им разгорещен спор по повод покупката на Джамила винаги го избягваше. А днес й се струваше, че вече не познава собствения си син.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Когато се обърна към влезлите лекари, Дерек забеляза застаналата в дъното на стаята жена, но не можа да я познае. Само се учуди, че не се е подчинила на изричната му заповед всички да напуснат помещението. После я погледна в очите, които бяха със същия наситенозелен цвят като неговите, и разбра. Срещата го разтърси до дън душа.
Дълго си беше блъскал главата как да я види, без да го забележат, но беше под непрекъснато наблюдение, а и не можеше току-така да се вмъкне в покоите й. Искаше да я повика при себе си, но Омар го посъветва да не го прави с аргумента, че тя е майка и сигурно ще го познае. А с Джамил се бяха уговорили никой да не знае за смяната на ролите. Дерек трябваше да изчака завръщането му, за да поговори с майка си. Но ето че сега се озова само на два-три метра от нея. Вълнението задушаваше гърлото му. Естествено тя беше много променена, остаряла и нямаше почти нищо общо с необузданата млада жена, която помнеше; но все още беше красива с царствена осанка, с очи, които проникваха дълбоко в душата на човека. И сега го гледаше изпитателно, макар и външно спокойна, учудена, че синът й се взира така в нея. Какво беше казал Джамил за майка си? Почти нищо, защото не беше предвидено Дерек да се срещне с нея.