Възкресяване

Дойде Тери с най-големия си син — Тери младши. Брат ми изглеждаше уморен, но ужасно щастлив.

— Слушай, Кон и приятелят му взеха няколко гости, които са доста пийнали и не могат сами да се приберат в Касъл Рок. Ще закараш ли и ти едни хора до Харлоу с пикапа, ако ти дам Тери младши за навигатор?

Отговорих, че няма проблем, и след като си взех довиждане с Норм и Кени (с вялото и влажно ръкостискане, присъщо на музикантите), събрах своите пияници и потеглих. Отначало моят племенник ми показваше пътя, от което нямах нужда дори в тъмното, но после млъкна. След като разтоварих последните две-три двойки на Стакпоул Роуд, се обърнах и видях, че спи дълбоко, долепил лице в стъклото на задната врата. Събудих го, когато се върнахме на Методист Роуд. Тери младши ме целуна по бузата (което ме разчувства повече, отколкото той би могъл да предположи) и се прибра в къщата, за да си легне и да си отспи чак до обяд, както е свойствено на младостта. Зачудих се дали не живее в старата ми стая, но реших, че най-вероятно е настанен в пристройката. Времето всичко променя и може би така трябва.

Оставих ключовете от пикапа на закачалката в коридора и тръгнах към моето мицубиши, но забелязах, че в хамбара свети. Приближих се, надникнах и видях Тери. Той се беше преоблякъл и сега носеше работен комбинезон. Най-новата му играчка — шевролет SS от края на шейсетте или началото на седемдесетте — проблясваше под лампите като син диамант. Тери го лъскаше с восък.

Вдигна поглед, когато влязох.

— Още не ми се спи. Голямо вълнение, голямо нещо. Полирам този бонбон и после си лягам.

Прокарах длан по покрива на шевролета.

— Прекрасен е.

— Такъв е сега, но да го беше видял на търга в Портсмут! Повечето купувачи го отписаха като купчина старо желязо, обаче аз реших, че мога да го възстановя.

— Да го възкресиш — подхвърлих. Всъщност не говорех на Тери.

Той замислено ме погледна и вдигна рамене.

— Вероятно и така може да се каже, а когато сменя трансмисията, ще стане почти като нов. Не си прилича особено с нашите стари „Ракети на колела“, нали?

Разсмях се.

— Помниш ли как Ракета номер едно се преобърна на ралито?

Той завъртя очи.

— На първата обиколка. Кретенът Дуейн Робишо! Навярно си е купил шофьорската книжка от супермаркета.

— Още ли е жив?

— Не, има десет години, откакто умря. Минимум десет. Мозъчен тумор. Когато му поставиха диагнозата, горкият вече беше пътник.

„Да речем, че съм неврохирург — беше казал Джейкъбс онзи ден в «Ключалките». — Да речем, че вероятността да умреш на операционната маса е двайсет и пет процента. Няма ли въпреки това да се съгласиш на операция?“

— Тъжна работа.

Тери кимна.

— Помниш ли как се забавлявахме като деца? „Кое е тъжно? Животът. А какво е «Животът»? Списание. То колко струва? Петнайсет цента. Аз имам само десет. Това е тъжно. Кое е тъжно?“ И така до безкрай.