Шоколадово докосване
- Автор: Флоран Лора
- Серия: Chocolat series #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "КРЪГОЗОР"
- ISBN: 978-954-771-337-6
- Переводчик: Маргарита Емилова Спасова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шоколадово докосване». Краткое содержание книги:
Шоколадът
Доминик Ришар познава шоколада – от острия сепващ вкус на лайма и карамела до най-комплексните и фини нюанси на жасмин, лимон, мащерка и кайенски пипер.
Той е единственият мъж, способен да прелъсти женския език.
И знае как да развълнува една жена.
Но тази свита американка с лунички, която седи в салона му и спокойно дегустира изключителното му производство, е нещо различно. Тя сякаш не може да се насити – поглъща на бавни, малки хапки всичко, което той е приготвил... сякаш поглъща него. Дом е завладян от нея, но се бои да не стане агресивен в страстта си, също като баща си. Разкъсван е от любопитство дали тя би се насладила на нещо повече от шоколада му. Може би... на него самия?
Докосването
Джейми Кори със сигурност не е първата жена, привлечена от този смугъл съблазнителен опасен тип. Тя идва ден след ден в луксозната шоколатерия на Дом в Париж и търси наслада в неговия шоколад. Преживяла е брутално нападение и сега се надява декадентските творения на прочутия французин да изцелят душата и тялото ѝ. Но съзнава, че самият мъж, създал тези шоколадови изкушения, е недостижим за нея.
До мига, в който той я докосва...
Неговия шоколад тъмен, предизвикателен, интензивен ги събира.
Нейният апетит за него – ненаситен и заразителен – води до престрастяване.
Усмивката му разцъфтя.
– Ако ме харесваш в шоколадов кувертюр, ще трябва да останеш дълго тук. Професионализмът идва с времето.
– Опитвам се. Още ли ти прилошава от моето предложение за брак?
Доминик поглади корема си, оставяйки плътна следа от шоколад върху предницата на куртката си.
– Мисля, че беше захарен шок. В моята професия не съм свикнал да поглъщам нещо толкова сладко толкова неочаквано – той се наведе и я целуна, докосвайки я само с устни. Джейми усети вкуса на шоколад от стружките, които се бяха разтопили по устните му. – Джейми – устата му беше толкова нежна, тъмните му очи блестяха топло, – наистина ли го искаш? Да се омъжиш за мен?
– Странно, но едно от първите неща, които двете със сестра ми научихме в живота си като наследнички милиардерки, беше да не предлагаме брак, освен ако не сме сигурни, че го искаме. При това за дълго време.
– Хъм – Доминик взе ръцете ѝ, забравяйки, че бяха омазани с шоколад. – Струва ми се, че имам по-добро предложение.
Ето, той пак се издъни. Пред него стоеше жена, готова да се омъжи за него, а той какво успя да направи? Да я ядоса. Джейми се скова и издърпа ръцете си. Те се плъзнаха в шоколадовата му хватка и Дом я затегна.
– По-добро от брак?
– Само ме изслушай.
Тя вирна брадичка и зачака. Нике от Самотраки се извисяваше до тях.
– Ще живееш ли с мен? – тихо попита той. – Колкото можеш. Ако трябва да пътуваш, ще идвам с теб, доколкото мога. Аз наистина искам да идвам с теб. А ти ще разопаковаш онзи куфар и ще живееш тук. За дълго време. Три години. Дълго, дълго, за да видим дали мога... да продължавам. Дали заслужавам твоето доверие. Или четири години, може би четири години е по-добре. Съгласна ли си? Ако след четири години аз все още... не съм... ако смяташ, че заслужавам да се омъжиш за мен, да го направим тогава?
Тя го погледна. Очите ѝ бяха премрежени от сълзи. Мамка му, явно беше казал не каквото трябваше.
– Ти искаш всеки ден в продължение на четири години да ми доказваш, че заслужаваш да се омъжа за теб?
Четири години щяха да са достатъчни, нали? Ако Доминик успееше да бъде достоен приятел в продължение на четири години, той нямаше да се превърне внезапно в баща си веднага щом се оженеха. Той кимна неуверено. Тази идея се видя странна на жената, която току-що бе предложила брак на мъж, с когото ходеше само от две седмици. Джейми премигна и една сълза се търкулна по бузата ѝ, върху шоколадовата диря от пръстите му.
– Някога казвала ли съм ти, че когато съм с теб, се чувствам така, сякаш са ме положили сред най-меките, най-пухените копринени завивки?
Ох, леле, още една. Той обичаше нейните аналогии. Те го караха да се чувства копринен, пухен и топъл. Но немного мек.
– Толкова е... топло. Кара ме да се чувствам толкова скъпоценна. Иска ми се да се сгуша под тях завинаги и никога, никога да не изляза навън в студена сутрин.
Цялата му душа се разтърсваше, когато Джейми му говореше по този начин, отваряше врати и прозорци, за чието съществуване той изобщо не подозираше, и разстилаше душата му на тежки гънки, които блестяха като изгубено съкровище. Дом не смееше да каже нищо, защото не искаше да се разплаче.
Той погледна Нике от Самотраки, без да знае дали я беше изваял в нейна чест, или в своя – всичко се беше размило. Статуята му вдъхна смелостта да се усмихне плахо, да се опита да я подразни.
– Ти прегледа ли си главата при специалист след удара?
Джейми се разсмя. Смехът ѝ потече по кожата му като водопад, свеж и пречистващ.
– О, Дом, какво да те правя? Прегледаха ме най-добрите специалисти в света. Ти да не мислиш, че Кейд ме е поверила на системата на общественото здравеопазване?
Той я притегли към тялото си, замаян от удоволствие, че я покриваше с шоколадови отпечатъци, че всички щяха да видят къде я е докосвал, взе ръката ѝ в своята и я погледна. Шоколадът покриваше нейните лунички. Същият шоколад скриваше неговите белези, но ако Дом я разбираше правилно, Джейми обещаваше да го оближе без остатък и да ги разкрие отново. А това не беше предложение, на което мъжът можеше да откаже, дори за да защити старите си рани. Мамка му, за това бяха белезите.
– Да, ако все още искаш да се ожениш за мен след четири години, ще се омъжа за теб – каза Джейми. – Но сигурно ще се чувствам много по-уверена, ако се оженим утре, защото иначе аз също трябва да се доказвам.
– Какво? Не, не е нужно.
Тя сви рамене, отказвайки да спори с толкова недалновиден човек. Доминик я погледна, толкова малка в ръцете му, с тази кожа с вид на поничка, оваляна в златна захар. Толкова малка, но толкова упорита и силна, независимо какво си мислеше тя.