Шоколадово докосване
- Автор: Флоран Лора
- Серия: Chocolat series #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "КРЪГОЗОР"
- ISBN: 978-954-771-337-6
- Переводчик: Маргарита Емилова Спасова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шоколадово докосване». Краткое содержание книги:
Шоколадът
Доминик Ришар познава шоколада – от острия сепващ вкус на лайма и карамела до най-комплексните и фини нюанси на жасмин, лимон, мащерка и кайенски пипер.
Той е единственият мъж, способен да прелъсти женския език.
И знае как да развълнува една жена.
Но тази свита американка с лунички, която седи в салона му и спокойно дегустира изключителното му производство, е нещо различно. Тя сякаш не може да се насити – поглъща на бавни, малки хапки всичко, което той е приготвил... сякаш поглъща него. Дом е завладян от нея, но се бои да не стане агресивен в страстта си, също като баща си. Разкъсван е от любопитство дали тя би се насладила на нещо повече от шоколада му. Може би... на него самия?
Докосването
Джейми Кори със сигурност не е първата жена, привлечена от този смугъл съблазнителен опасен тип. Тя идва ден след ден в луксозната шоколатерия на Дом в Париж и търси наслада в неговия шоколад. Преживяла е брутално нападение и сега се надява декадентските творения на прочутия французин да изцелят душата и тялото ѝ. Но съзнава, че самият мъж, създал тези шоколадови изкушения, е недостижим за нея.
До мига, в който той я докосва...
Неговия шоколад тъмен, предизвикателен, интензивен ги събира.
Нейният апетит за него – ненаситен и заразителен – води до престрастяване.
– Когато обикаляш фермите – обясни Доминик. – От години искам да стигна до извора. Сели също ме преследва да я взема с мен. Това е една от детските ѝ мечти, да посети какаови плантации в различни части на света. Просто аз все още не съм успял да стигна до там.
За момент Джейми не можеше дори да асимилира идеята. После един жилав малък филиз дълбоко в нея, оплетен в мрежите на страха, изведнъж разпука зелената си обвивка, листенцата започнаха да се показват и да се разлистват.
Доминик я гледаше със смешна усмивка, едновременно смутена и агресивна. Сякаш щеше да се наложи, независимо от обстоятелствата, но не знаеше дали ще го приемат.
– Ще бъде забавно – добави тихо той. Пръстите му обхванаха нейните. – Много забавно.
Забавно. Забавно да го гледа през лагерния огън, докато хората от селото печаха щурци или някакъв друг специалитет, предизвикателство за небцето им; тя беше сигурна, че Дом щеше да изяде лакомството, също както направи навремето тя, и да се усмихва. Забавно щеше да бъде да се гушка до него в сламена колиба, да се смеят на неудобствата или да се възмущават заедно на някоя несправедливост. Забавно щеше да е да наблюдава неговото любопитство към производството на какао, да го гледа как опитва новите вкусове, да съзерцава звездите, които сякаш докосваха косите им.
Джейми се стараеше да набере смелост да се върне. Много отдавна не беше помисляла за забавната страна. Още преди нападението. А навремето беше забавно. Не, не когато виждаше как хората страдат, но запознаването с условията на труд всъщност ѝ позволяваше да работи с много хора, които не страдаха или чийто живот прогресивно се подобряваше благодарение на нейната роля. Не инстинктът към мъченичество я беше тласнал към тази работа, а възможността да натрупа богат опит. Нейното бягство като тийнейджърка от света на бизнеса в нещо толкова различно, екзотично и възнаграждаващо.
– Знаеш ли, че никога не съм вкусвал плода на какаото?
– По-сладко е от манго – прошепнаха двете сестри едновременно.
Доминик като че ли изпита ревност, устните му помръднаха леко, сякаш се опитваше да вкуси нещо.
– Виждаш ли? Сигурно ще мога да направя нещо интересно.
Навярно тя не трябваше да разчита на неговата сила, за да може да го напусне и да победи сама един свят, който криеше реални опасности. Навярно тя можеше да вземе източника на силата с нея. Дали щеше да бъде проява на слабост? Навярно трябваше да има кой да я прегръща, докато свърши кошмарът, докато се събуди на сутринта. Тя помагаше на хората, защото искаше да им помага и те имаха нужда от помощ. Може би Доминик можеше да ѝ помогне, ако чувстваше същата потребност.
Някой ден тя щеше да укрепне. Спомените от нападението щяха да избледнеят пред настоящето. Дали тя можеше да се справи? Можеше ли да се установи тук, да остане в неговия топъл златен подслон, който я обновяваше и възраждаше, да се заеме с разработването на международен проект и когато възвърнеше увереността си, да прави кратки посещения на терен? И да се връща тук, при него?
Джейми преплете пръсти в неговите, а те разтвориха нейните; беше ѝ неудобно, но тя не се отказа и продължи да го държи. Ръката ѝ изглеждаше глупава и немощна до неговата, но за първи път от много време – заякнала.
Силвен се покашля.
– Възможно ли е и аз да идвам от време на време? – по пита той с копнеж.
Доминик го изгледа свирепо.
– Не, не може. Ти върви с Кейд в Таити или някъде, където ще струва един милион долара – той хвана ръката на Джейми. – Това е мое.
– Може да посетим някои от нашите кооперативи, ако искаш – намеси се Кейд. – Когато поискаш. Не му обръщай внимание.
– Да, но да пътуваш с Доминик, звучи толкова забавно каза Силвен язвително.
– Кейд пътува с телохранители в онези части на света – обади се Мак, като се присъедини към групата. – И Джейми може да започне да го прави. Или ти смяташ, че можеш да отблъснеш всякакви нападатели сам? – обърна се презрително той към Доминик.
Доминик погледна баща ѝ така, сякаш умираше от желание да го фрасне. Явно не му беше писано да се спогоди скоро със семейството ѝ.
– Не – каза той. – Тя също се нуждае от телохранители. Аз не съм идиот.
Мак Кори пребледня. Дори Джейми трябваше да признае, че това беше удар под кръста. Баща ѝ беше будувал край леглото ѝ с изопнато червено лице, със стиснати юмруци и напрегнат поглед, сякаш всеки момент щеше да получи инсулт или инфаркт от неизплаканите си сълзи. Той отдавна настояваше Джейми да пътува с телохранители, още първия път, когато тя замина за развиваща се страна. Но тя редовно омаловажаваше опасността с наперената самоувереност, че няма нужда от бодигард, защото тя познава този свят, и се измъкваше от хората, които трябваше да я пазят. Едва ли някой се терзаеше повече от баща ѝ, задето не се беше погрижил за нея, задето ѝ беше повярвал, че не ѝ е необходима охрана.