Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— За Бога, Роджър, помогни ми! — извика той.

Аз се отърсих от унеса си. Признавам си, че до този момент бях стоял там, зяпнал с уста като някое селянче. (А, виждам, че малкият ми капелан се киска, така че бързо го первам през кокалчетата с бастуна си.) Когато се окопитих обаче, веднага се притекох на помощ. Бенджамин лежеше върху сър Едуард Кембъл и едва си поемаше дъх. Аз помогнах на господаря си да се изправи, а после двамата издърпахме управителя за ръцете.

— Знаех си, че ще се върнеш — рече Бенджамин, мъчейки се да успокои дишането си.

Кембъл само го изгледа, раздвижвайки безмълвно устни.

— Платих на стражите отвън — обясни господарят ми — и им наредих да ти кажат, че сме отишли в града.

После двамата с Бенджамин натикахме управителя в тъмната стаичка и господарят ми го отблъсна с извадения си меч.

— Запали свещите и факлите, управителю. Да видим какво си скрил в тази дупка.

Докато Кембъл търсеше огниво, аз си дадох сметка каква мъртвешка тишина цари в тайната стаичка. Въздухът беше застоял и зловонен, но не това беше най-неприятното. Нещо вътре сграбчи сърцето ми и смрази душата ми, сякаш самата смърт се беше промъкнала в помещението и ни наблюдаваше от мрака. Първоначално ми беше трудно да пригодя зрението си към мъждукащата светлина, а танцуващите сенки само увеличиха страха ми. После видях, че управителят на крепостта стои в едно ъгълче със скръстени ръце и страхливо се взира в нас. Аз се огледах наоколо и, о, ужас на ужасите! Що за дяволска стая беше това?! Е, знаете си го стария Шалот и ви е ясно, че е виждал какви ли не страхотии, но онова място беше толкова зловещо, че дори сега, десетилетия по-късно, все още сънувам кошмари, свързани с него. Стените на стаичката бяха тухлени, в нея нямаше нито прозорец, нито пък някаква украса и изобщо нищо за радост на окото. Подът беше покрит с дъски, а върху тях някой беше постлал някакъв доста дебел вълнен килим, който обаче беше започнал да се разпада. В средата на помещението се издигаше грамадна греда със забити в нея куки, от които висяха прокъсани, прашни и обвити в паяжини дрехи. Освен това имаше някаква паянтова маса и няколко стола, но най-страшното беше леглото, отчасти скрито зад централната греда. И така, аз отстъпих встрани и едва тогава разбрах почудата, изписала се по лицето на господаря ми. Милостиви Боже! Широкото легло стоеше върху четири солидни дървени крака, дюшекът беше покрит с дебел слой прах, а лицевата дъска беше цялата покрита с паяжини. Най-ужасяващото обаче беше, че в средата на леглото, рамо до рамо, лежаха печалните останки на двамата млади принцове.