Ловците

— Бупивакаин — помогна му Кастило.

— Хайде сега вие, докторе, разкажете ни за бупивакаина, ако обичате — помоли Кочиан.

Лекарят поклати глава.

— Какво искате да научите за бупивакаина? И защо?

— Аз съм старец. Доставете ми това удоволствие. Какво щеше да се случи, ако бояджията ме беше боднал с бупивакаин в задника.

Доктор Черни се усмихна.

— Весело ли ви се струва? — попита възмутен Кочиан.

Доктор Черни кимна, след това обясни:

— Задникът ви щеше да изтръпне за около два часа. Бупивакаинът е наркотик, който се използва от зъболекарите, за да няма чувствителност във венеца.

— Сигурен ли сте, докторе? — попита Кастило.

Черни кимна.

— Ако имаш намерение да станеш що-годе приличен журналист, Карлхен, ще трябва да започнеш да си проверяваш фактите — заяви изключително доволно Кочиан. — И, разбира се, да спреш да плагиатстваш.

— Лекарят в Немската болница в Буенос Айрес ми каза, че е бупивакаин — рече Кастило по-скоро на себе си, отколкото на останалите в стаята.

— А това е нещо друго, което не бива да забравяш, Карлхен. Никога не се доверявай на приказките на лекарите. Те ти казват само онова, което си въобразяват, че трябва да знаеш. Не е ли така, Черни?

— Баща ми разправяше, че сте най-трудният пациент, който му е минавал през ръцете — усмихна се доктор Черни.

— Още колко време се налага да го търпите, докторе? — попита Кастило.

— Щом си върне здравия разум, няма причина да го задържаме за повече от ден или два.

— Здравия разум ли казахте? Има ли нещо друго? — попита Гьорнер.

— Когато влязох тук днес сутринта, имах чувството, че ще получа сърдечен удар — призна лекарят. — Беше на телефона, говореше с „Еър Франс“ и разпитваше защо не качвали животни на борда при полетите си до Буенос Айрес.

— Затова пък аржентинците с огромно удоволствие ще настанят Макс както трябва — уточни Кочиан. — Само че се налага да се кача на противния влак до Мадрид. Те не летят до Будапеща. А Макс много мрази влаковете.

— Нямам никаква представа защо иска да ходи в Аржентина — вметна доктор Черни. Всички останаха с впечатлението, че се съмнява в здравия разум на Кочиан. — И не иска да ми каже защо.

— Защото не ти влиза в проклетата работа — обясни сопнато Кочиан.

— Влиза ми и в личната, и в професионалната работа, Ерик, да си стъпиш на краката, а току-що беше прострелян, при това два пъти, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце, докато ти планираш да пътуваш до другия край на света сам, превързан, при това с проклетото куче.

— Баща ти, мир на праха му, Фредерик, си беше извоювал правото да ме нарича на малко име. Не си спомням да съм ти разрешавал подобна волност — озъби се Кочиан. — И не си позволявай да наричаш Макс „проклетото куче“.

— Моля за извинение — отвърна доктор Черни.

— Докторе, ако все пак се намери кой да замине с него за Аржентина — попита предпазливо Кастило — и остане с него там, ще може ли да пътува? Искам да кажа, ще издържи ли на напрежението.