Ловците
- Автор: Гриффин Уильям Эдмонд
- Серия: Агентът на президента #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Когато полковникът заминал за Виена за тържеството по случай първия брой, той открил, че Ерик уволнил по-възрастните, по-опитни служители, наел журналисти по свой избор и се настанил уверено на бюрото на главния редактор.
— Типично в негов стил — разсмя се Тор.
— Успял да се задържи на този работа и сега е най-възрастният служител на „Госингер“. По-късно научих, че когато полковникът и синът му загинали, Ерик отишъл при дъщерята на полковника и я накарал да ме постави начело на парада. Длъжник съм му.
— Разбирам.
— Разбираш, че ти не ми дължиш нищо…
Тор вдигна ръка.
— Когато съпругата ми бе на смъртно легло, той ме утешаваше, по-късно успя да ме откаже от пиенето — обясни Тор. — Добре де, докато намеря човек, когото може да търпи, и обратното — само дотогава, нито секунда повече — ще го държа под око.
Нямаше човек, когото Ерик Кочиан да търпи. Тор с огромна изненада установи, че има достатъчно време и за задълженията си като директор на сигурността в „Тагес Цайтунг“, и да наглежда стареца.
Сега вече не ставаше дума просто да следи Кочиан да не се качва зад волана на мерцедеса си. Преди година Кочиан разследваше унгарско-чешко-германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Беше искрено възмутен.
Когато замесените научиха за интереса на Кочиан, побесняха. И по имейла, и по телефона, и по пощата пристигаха заплахи. Ерик Кочиан ги подмина презрително.
— Само един идиот би убил журналист — заяви той. — Изметта на света има нужда от мрак. Като убиеш журналист, насочваш прожекторите към дупките, в които са се заврели, и те го знаят.
Шандор Тор не повярва на тези думи нито за миг, ала отдавна бе научил, че е напълно безсмислено да се спори със стареца. Вместо това сподели с Ото Гьорнер притесненията си.
Тор бе обяснил:
— Според мен някой трябва да го държи под око по двайсет и четири часа в денонощието.
— Дадено — бе отвърнал Ото.
— Ще бъде много скъпо, господин Гьорнер. Ще е необходим поне един човек — по-всяка вероятност дори двама — освен мен, плюс автомобили, ако ще го следим денонощно.
— Майната ѝ на цената, Тор. За бога, само не позволявай старецът да разбере, че някой го следи. В противен случай ще трябва да намерим точно негово копие, което да го дундурка.
— Много ми е приятно — поздрави на унгарски Кастило и подаде ръка. — Искам само да ви кажа, че господин Гьорнер държи на Ерик Кочиан дори повече, отколкото виждам, че вие държите на него и е още по-притеснен от нас двамата.
— Господ ми е свидетел, че никой не съжалява повече от мен — отвърна разпалено Шандор Тор. — Обичам го този старец.
„Сега вече със сигурност мога да заявя, че те харесвам“.
ДВЕ
Стая 24 частна болница „Телки“
„Телки Корхаш Фазор“ 2089
Будапеща, Унгария
17:30, 6 Август 2005
Едър мъж, на около петдесет години се бе отпуснал на масивен стол в коридора пред затворената врата на стая 24. Той наблюдаваше как Гьорнер и Кастило приближават по коридора, и чак когато стана ясно, че Кастило се кани да почука на вратата, заяви:
— Никакви посетители.
„Няма начин да не е ченге“, помисли си Кастило.
Извади визитка от горния джоб на сакото и я подаде на непознатия. Мъжът я огледа внимателно.
— Той нареди „Никакви посетители“, господин Гьорнер.
— Ще му кажа, че съм тук — реши Гьорнер и посегна към бравата на вратата.
— Кучето е вътре — предупреди мъжът.
Гьорнер открехна вратата и се провикна:
— Ерик, викни противното куче. Аз съм, Ото.
— Върви си, Ото Гьорнер! — провикна се на свой ред Кочиан.
— Не мърдам оттук! — продължи да вика Ото. — Вземи да вържеш този Gottverdammthund. Влизам.
Отговорът бе животинско ръмжене — дълбоко, гърлено, не прекалено силно, но доста страховито.
— Да не би да те боли гърлото, чичо Ерик? — провикна се и Кастило.
— По дяволите, и плагиатът се е домъкнал! — изграчи Кочиан.
Гьорнер отвори широко вратата на стая 24.
Ерик Кочиан седеше полуизправен в болничното легло. Между устните си стискаше дълга черна пура. Пред него бе поставен поднос с лаптоп, няколко вестника, мобилен телефон, голяма чаша кафе и тежка кана. Благодарение на руменото си лице и гъстата, естествено къдрава, вече побеляла коса, Кочиан изглеждаше по-млад, ала тялото му — беше гол от кръста нагоре — го издаваше.
Лявата му ръка беше превързана и обездвижена, а в горната част на гърдите се виждаше друга превръзка с избило петно кръв. По горната част на раменете и корема личаха стари белези.