Ловците

— След ден-два, защо не? — отвърна доктор Черни.

Беше очевидно, че лекарят е решил, че Кастило е намерил начин да успокои Кочиан, а пък Ото Гьорнер очевидно бе решил, че Кастило се е побъркал.

— Дайте да ви прегледам, господин Кочиан — започна доктор Черни. — Бихте ли ме извинили за момент?

Той понечи да дръпне завесите около леглото. Макс се надигна, оголи зъби и изръмжа тихо, но страшно.

— Хайде, Макс — подкани го Кастило. — Дай да излезем в коридора и там има хора за тероризиране.

Макс се поколеба за момент, след това последва Кастило към вратата.

Щом се озоваха в коридора, Ото сграбчи Чарли за ръката.

— Карл, нали не мислиш да го водиш в Аржентина?

— Първо, ти да не би да си въобразяваш, че ще успеем да го спрем да замине? — отвърна Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Гьорнер да продължи: — Хората, които са се опитали да го убият — спринцовка, пълна с фенотиазин, ме кара да мисля, че са искали да го разпитват, което ще рече да го измъчват, за да разберат какво знае, и чак след това са щели да го убият — та същите тези хора ще се пробват отново. Мога да го опазя много по-успешно в Аржентина, отколкото тук. Ако го взема на „Гълфстрийма“, никъде няма да има сведение, че си е купил билет и е заминал. Така поне за няколко дни онези ще бъдат в неведение.

Гьорнер се замисли за половин минута, след това попита:

— Самолетът ти кога ще бъде тук?

Кастило мислеше на глас:

— Било е вероятно десет, вашингтонско време, когато Дик е взел чека от банка „Ригс“. Торине каза да пресметна дванайсет часа след това. Това ще рече десет довечера, а каква е часовата разлика между Вашингтон и Будапеща? Пет часа ли беше по това време на годината?