Ритуалът [bg]

Славея зяпна от удивление. Очите му се окръглиха, макар че се стараеше да изглежда уверен. Усети как ситни капчици пот избиват по челото му въпреки сутрешния хлад.

— Изненадан ли си? Мислеше, че си ме заблудил?

Усмивката на лицето на дебелака се стопи съвсем.

— Не можеш, Златанов, не ти стига нещо важно. Не ти стига опит, проницателност и най-важното — убеденост.

По лицето на възрастния мъж не можеше да се различи нищо.

— За да предвидиш реакциите на едно куче, трябва да си убеден, че си го дресирал добре. Всичко става с правилните команди, Златанов. С правилните стимули и награди. Предлагам ти да спреш с театъра и да се концентрираш върху онова, което ти казвам.

Славея бе застинал неподвижно, с отпуснати около тлъстото си шкембе ръце. Увисналите ъгълчета на устата му издаваха пълното недоумение, което го заливаше. Бавно завъртя глава към Кофата и го изгледа изпод вежди. Младежът разбра какво се случва, в какво го подозира шефът му, и бясно заклати глава в безмълвен отказ. Паниката в очите му бе неподправена.

— Не, Златанов, никой не те е издал — продължи Виктор. В ъгълчетата на очите му проблеснаха весели пламъчета. — Само ние двамата комуникираме по този въпрос, нали не греша?

— Не… — отвърна дебелакът прегракнало.

— Не е необходимо да се съмняваш в хората си, ти самият си достатъчно прозрачен. Все пак аз те създадох. Позволи ми да те познавам по-добре, отколкото дори ти се познаваш.

Мъжът изпука пръстите на ръцете си и продължи:

— Е, лъжата можеше и да мине, признавам. Но не трябваше да взимаш жената — кимна към отпуснатото тяло на Боряна.

— Защо ти е притрябвала тя, ако купата беше у теб? Защо е необходимо всичко това? Не е в стила ти, Златанов. За сметка на това типично в твой стил е да се опиташ да вземеш повече, отколкото заслужаваш.

Славея бавно проумя каква грешка бе направил. Несъзнателно стисна зъби и скулите му изпъкнаха.

Възрастният мъж го наблюдаваше с интерес.

— Не се безпокой, ще приема това своеволие като палава грешка на непослушно дете.

До лицето на Виктор се разля широка усмивка.

— Ти за мен си като дете, което възпитавам от момента, в който то се учи да прави първи стъпки. Като падне, му помагаш да се изправи; като се удари, го успокояваш. Помагаш му, когато полицаите дишат във врата му. Разчистваш след него. Даваш му информация, която го прави богат. Не си забравил, надявам се? Необходимо ли е да ти напомням докъде се простират възможностите ми? При това не само в тази страна.

Златанов скръсти ръце пред корема си.

— Не съм забравил…

— Добре, много добре. Много неща постигна благодарение на моето присъствие зад теб, нали не греша?

— Не.

— Чудесно, точно това беше целта. Нека тогава да продължим по същия начин, какво ще кажеш?

Славея избърса с длан потта от лицето си и нервно потри ръце.

— Ама тя пак щеше да си е за теб, аз само исках да я намеря, не знаех, че…