Наследството на Армадата [bg]

— Малко — отвърна на въпроса той.

— Това е друг свят, човече. Един зелен ад, пълен с всевъзможни гадини, които пълзят и хапят. Гигантски паяци, змии с дължината на шевролет силверадо и други такива. Ако случайно се разминеш с тях, ще се натъкнеш на болести от всякакъв вид: жълта треска, малария, тропическа треска, хепатит, тиф, тетанус, холера, бяс… Мнозина твърдят, че навлизането в джунглата без съответните имунизации си е чисто самоубийство.

Бен добре помнеше, че по време на активната му служба лекарите постоянно го тъпчеха с лекарства, на които се беше отказал да помни имената. За да бъдат ефикасни, ваксините се нуждаеха от точно определено време за действие. Само инжекциите против тиф трябваше да бъдат правени през период от шест месеца, за да достигнат пълноценното си въздействие. Но тук той не разполагаше с шест месеца, а дори и с шест часа.

— Какво да ти кажа — промърмори той. — Изкуството да живееш на ръба не се изчерпва само с избягването на определени зарази.

— А и на определени куршуми — добави Нико и погледна бинтованата си ръка.

— Вече ти казах, че не си длъжен да стигнеш до края. Достатъчно е да ми покажеш пътя.

— Ама стигнах до тук, нали? — засегна се Нико. — Мислиш ли, че не искам да довърша нещата?

— Изборът е твой — сви рамене Бен. — Но нямам намерение да се грижа за теб. Започнеш ли да ме забавяш, просто те зарязвам и продължавам сам. Ако бъдеш ранен или се загубиш, няма да се връщам да те търся. Отивам там с една-единствена цел и възнамерявам да я постигна, ясно?

— Ей това най-много ти харесвам, capitano — ухили се колумбиецът. — Винаги имаш огромен запас от насърчителни думи.

— Не ме наричай така — сухо отвърна Бен, допи кафето си и стана.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

— Ами тогава да потегляме, мамка му — тръсна глава Нико.