Наследството на Армадата [bg]

— Излъга ме, а? — изкрещя извън себе си той.

— Трябваше да ме откриеш, Рамон — отвърна Брук.

Серато вдигна глока, после зърна изтегления назад празен затвор и посегна към джоба си за нов пълнител.

— Ще те убия, кучко! — изрева той.

— Няма да стане — спокойно отвърна Бен и посегна към „Кафявата Бес“, опряна на стената на колибата.

Дулото на мускета беше натъпкано с едрозърнест барут, а пред него имаше малка квадратна торбичка от домашен памук, напъхана плътно навътре с помощта на ръчно направен свредел. Бен издърпа голямото петле максимално назад, взе в ръце дългата тежка пушка и се прицели в Рамон Серато.

Пръстите на някогашния наркобарон напипаха пълнителя в джоба му.

— Застреляй го, Бен! — изкрещя Брук.

Бен отмести пръст от спусъка, наведе дулото към земята и поклати глава.

— Не мога да го застрелям.

— Ха! — изсмя се Серато. — С това ли се надяваш да ме убиеш? — Ръцете му трескаво започнаха да натискат пълнителя, опитвайки да го щракнат на място.

— Не мога да го застрелям, защото съм обещал — добави Бен.

— Какво си обещал и на кого? — Усмивката се стопи от лицето на Серато.

— На един приятел — отвърна Бен и вдигна ръка.

Нико се появи иззад колибата и закуцука към тях. Лицето му беше покрито с кръв от драскотината на главата му, причинена от заблуден куршум. Пламъкът в очите му беше по-ярък от огъня, който поглъщаше околните колиби. Бен мълчаливо му подхвърли „Кафявата Бес“. Нико я улови във въздуха и продължи напред. Серато се втренчи в него и отстъпи няколко крачки.