Наследството на Армадата [bg]

— Една мрежа над леглото би ме спасила от тях, нали? Моля те, Рамон!

Серато се намръщи, а след това по устните му пробяга усмивка.

— Кой може да отхвърли желанията на една красива жена? — сви рамене той. — Ако наистина искаш, мога да го уредя още сега. — Той извика някакъв прислужник и му даде подробни указания. Човекът старателно си записа всичко, после кимна и се оттегли. — А сега да се поразходим — предложи Серато. — Нали искаше да видиш моята резиденция?

Обиколката на огромната къща продължи през целия дълъг и горещ следобед. Серато я водеше от една стая в друга, отваряше вратите пред нея и се държеше като безупречен джентълмен. Очевидно се гордееше с притежанията си, а и имаше какво да покаже: античните мебели, закупени от еди-кой си бутик или антиквариат в Ню Йорк, Лондон или Рим, историята на всяка картина и нейния автор, подробен анализ на всеки архитектурен детайл. Демонстрираше отлични познания, говореше с неподправена страст. В крайна сметка Брук беше принудена да признае, че притежава добър вкус, въпреки че омразата й нарастваше с всяка минута, прекарана в неговата компания. По време на обиколката се стремеше да запомни максимално количество детайли, а когато домакинът я поведе по стълбището към най-горния етаж, тя вече знаеше как да стигне от стаята си до главния вход на къщата.

Серато беше запазил най-хубавото за финала. Бутна вратата в горния край на стълбището и я въведе в помещения, които биха били достойни за президентския апартамент на най-луксозния хотел в света.

— Моето скромно жилище — обяви с блясък в очите той. — Харесва ли ти? Моля те за честен отговор. Веднага мога да го преустроя по начина, който предпочиташ. Защото един ден все пак…

Брук долови намека и изведнъж й се прииска да повърне.

— Не бих променила нищо, Рамон — отвърна тя, подбирайки внимателно думите си.

Усмивката на Серато се стопи. Той направи крачка напред и взе ръцете й в своите. Желанието й да го отблъсне беше огромно, но тя знаеше, че това ще бъде фатално.

— Ти си много специална за мен — прошепна в ухото й той и я притисна силно към себе си. — По-специална, отколкото бих могъл да ти опиша. — Оттегли се крачка назад, за да вижда очите й. — Би ли могла да се влюбиш в мен, Брук?

Сърцето блъскаше като чук в гърдите на Брук.

— Нека не бързаме, Рамон — прошепна тя. — Нека видим как ще се развият нещата…

— Но ти… Ти ме харесваш, нали?

Брук навреме забеляза опасните пламъчета, които проблясваха в очите му.

— Ти си очарователен мъж — насили се да отвърне тя. — Работата е там, че аз никога не съм била от онези жени, които… — Поколеба се за миг, а после побърза да добави: — Които прибързват. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Да. Казваш, че ще ме отблъснеш.

Брук замълча.

— Ще ти дам всичко, мила. Ще направя всичко, за да удовлетворя твоите желания. Но ти не можеш да ми откажеш! Не бих могъл да го понеса.