Наследството на Армадата [bg]

— Добре, успя да ме убедиш — отвърна той. — Не искам да обиждам боговете.

— Правилно — промърмори тя, докато поднасяше вилицата към отворената му уста.

— Наистина е страхотна.

— Хапни още малко. Само така ще успееш да изпиташ пълна наслада.

— Май си права.

— Дай да се натъпчем до смърт с този прекрасен шоколад — предложи тя. — Още сега, в момента!

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Съгласен съм!

След като унищожиха тортата, двамата седнаха пред пламтящата камина в онова приятно мълчание, което се установява само между много близки хора. Забелязал късче шоколад в ъгълчето на устата й, той внимателно го избърса, а след това облиза пръста си.

Дори сега усещаше вкуса на шоколадовия крем. И в момента. Чувстваше нейното присъствие, вдъхваше аромата на дискретния й парфюм, примесен със свежия ябълков шампоан на косата й. Това винаги го караше да си представя ярка слънчева светлина над окосени поляни. И още куп приятни неща, които сякаш принадлежаха към друг, паралелен свят.

Приятните спомени бяха прекъснати от поредната оглушителна гръмотевица, която разтърси околната джунгла. Пепе широко им се усмихна, сякаш гръмотевичната буря беше най-хубавото, което можеше да им се случи — включително пряко попадение на мълния или директно потъване в дълбоките води, причинено от някое паднало дърво.

— След трийсетина минути пристигаме в Сан Томас, господа — подвикна той.

Въпросните минути изтекоха. След поредния завой реката се разля изключително широко, а в края на малкото езеро се появиха множество дървени пристани с къщи зад тях.

— Май пристигнахме — изправи се Нико.

Пепе направи майсторска маневра и лодката меко опря в пристана.

— Какви са ти работните планове за следващите няколко дни? — попита го Бен.

Младежът се усмихна, зает да привързва дебелото въже към кея.

— Искаш да се навъртам наоколо, нали, шефе? Всичко е възможно. За колко време?

— Не мога да кажа — отвърна Бен и тикна в ръката му още няколко банкноти. — Засега стигат ли?

— Стигат. Ще се правите на туристи, а?

— Нещо такова — отвърна Бен, събра си багажа и скочи на паянтовия пристан.

След дългия престой в лодката му се струваше странно, че отново стъпва на твърда земя. Двамата с Нико преметнаха тежките торби през раменете си и се насочиха към Сан Томас. Невероятната жега и влажният въздух бързо ги накараха да се изпотят. Над главите им зажужаха насекоми. Улиците бяха покрити с отъпкана глина, която имаше наситеночервен, преминаващ в оранжево цвят. Гъстата зеленина около селото очевидно растеше по-бързо, отколкото можеше да бъде изсечена. Сякаш джунглата имаше собствен разум, който много държеше да си прибере обратно парчето земя, отвоювано от хората.

Те продължиха напред. Почти всяка къща беше стъпила на дебели колове, които я предпазваха от честите наводнения. Повечето от тях изглеждаха опасно нестабилни и сякаш готови да рухнат при първите пристъпи на поредната буря. Покривите им бяха от гофрирана ламарина или обикновена, здраво преплетена тръстика. По улиците се виждаха само няколко прашни и силно ръждясали автомобила. Основният начин за придвижване на тукашните жители бяха мулетата, с които превозваха всякакъв багаж — разбира се, онези от тях, които можеха да си ги позволят. Веднага си пролича, че обитателите на селото не са особено дружелюбни. Насядали на стъпалата пред къщите си, те почти не обръщаха внимание на пришълците.

Малко по-надолу по улицата Нико спря и махна с ръка към една постройка с ръждясал покрив и преобърната табела над входа.

— Това е барът, в който се запознах с Роберто — поясни той. — Искаш ли да хапнем нещо и да изпием по една бира?

Роберто го нямаше. Всъщност в бара беше единствено собственикът — едър мъж с мокра от пот разкопчана риза. Нищо не помръдваше освен потракващите вентилатори и рояците мухи, които кацаха навсякъде. Вътре беше почти толкова горещо, колкото под открито небе, но по някакво чудо бирата се оказа леденостудена. Настаниха се на масата до прозореца и си разделиха огромна чиния с пържен боб и ориз. Докато се хранеха, мълчаливо гледаха през прашното стъкло към пустата улица. След по три ледени бири най-после усетиха как потта им започва да изсъхва. Разменяха си къси, почти едносрични фрази. Бен знаеше, че в главата на колумбиеца се въртяха същите мисли, които минаваха и през неговата. Вече бяха съвсем близо до крайната си цел, а това означаваше, че се намират в огромна опасност.