Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Тогава се изправих седнал, погледнах към морето, което се бе успокоило, и внезапно ми хрумна: а не беше ли се случило всичко на всичко това, че всички те, хора и животни, бозайници, птици, насекоми и влечуги, копитни и с нокти, крилати и с плавници; възрастни и деца, стари и млади, всички на тази планета, са забелязали една врата и не са успели да потиснат любопитството си: ами ако зад нея има нещо съвсем различно? Но когато са я затворили зад себе си, лазерните лъчи са изгаснали, холограмното изображение е изчезнало във въздуха, а аз, който съм останал тук, вече не мога да узная дали си е струвало…
Не довърших мисълта си, защото морето ме очакваше. Свалих тежките и мръсни дрехи. Влязох във водата и запристъпвах бавно, докато пясъкът под мен свърши и краката ми започнаха да ритат във водата, за да ме задържат. Не им забраних.
Нека си плуват, щом им се иска. Ръцете ми, краката ми са създадени, за да ме пазят. И докато те ме пазят, мога да не протестирам. А и всъщност само въпрос на време е, на несъществуващото, измислено от хората време, да…
Обърнах се по гръб.
Една къща обикновено се строи за срок от петдесет години, след това трябва да се ремонтира. Но опитът показва, че са издържали и сто, ако са живели в тях. Ако са ги изоставели, са се разрушавали за десет години. Железобетонът, панелът живеят повече. Но ще издържат ли няколкостотин години — за това все още няма данни. Някои видове бетон за няколко десетки години се превръщат в прах, построените от тях къщи се срутват и един порив на вятъра ги разнася. Колко могат да издържат останалите?
Ръждата много бързо разяжда металите; корозията е по-лакома и от скакалците. След сто години на Земята ще останат малко предмети. Освен в дълбините й. Неразрушими изглеждат само пластмасите, но и това е вярно само в ежедневните, търговските измерения. Пластмасата също старее, изморява се. Пожълтява, става крехка, разтрошава се. Може би няма да загине, за сто години да стане на прах, та да стане играчка на вятъра… Може би са й необходими хиляда години… Кой ще ги брои? Дотогава от градовете да са останали най-много купища развалини, а от пътищата и мостовете и толкова не: тях ще ги разруши ерозията. А ако не за хиляда, тогава за десет хиляди години. Само една нула, нищо повече.
Но тунелът? Вътрешността на планината ще го запази! Ще го запази — докато планината стои. Кой знае докога ще живее планината? Ако не десет хиляди, тогава сто хиляди години и ще се размърда обвивката на Земята, ще се повдигне, ще потъне. Там, където днес стърчат покрити от вечен сняг върхове, ще се простира равнина или пък море, като това около мен… Планината, тунелът, някъде в дълбините, долу, под морето.
Във Вселената е Земята — нищожна планета. Но кожата й, която ние наричаме твърда обвивка, е още по-нищожна. А цивилизацията върху нея е ципа с дебелина на атом. Едно ласкаво потъркване о праха на Космоса и от ципата не остава нищо.
Освен морето. На това тук му е все едно какво покрива и от какво се отдръпва. Нивото му е постоянно, масата му — горе-долу — също. Ако стане по-плитко, тогава се разпростира; ако стане по-дълбоко — свива се. Вълните му никога не се успокояват, а обикалят по планетата. И то не е съвсем постоянно, но все пак е достатъчно постоянно, за да бъде източник на живота и да дочака, докато аз съвсем сам се изкъпя в него.
Играя си, дори и с него. Отпускам се: ако поискам — може да ме прибере обратно.
Но не прави нищо. Безразлично е. Него просто го има. Останалото предоставя на другите.
Разбира се, и това не е съвсем вярно. Вече не плувам, само съм се отпуснал и то ме носи. Не навътре, само настрани, но ме влачи. Надигам глава. Брегът е отишъл доста надалеч и е равен. Не виждам колко ме е отнесло настрани от мястото, където влязох във водата. С бавни, мързеливи удари се доближавах към брега, пред мен няма нито планини, нито сгради, които да ми подскажат колко навътре съм влязъл; дори като плувам навън, не усещам да се приближавам към края му. Изведнъж удрям коляното си в пясъка. Изправям се. Водата образува гривни около краката ми. Хоризонтът се оттегля назад, а брегът слиза под нивото на очите ми. Оказва се, че е съвсем наблизо.
Мързеливо размахвайки ръце, газя из водата. Докато бях в нея, не бях забелязал, а едва сега, като се изравних с нея, усетих: дърпа навътре…
Я виж ти, да не би все пак?…
Но за днес вече е късно. Може би утре. В най-скоро време. Сега ми е студено, ей сега ще залезе слънцето. Бих искал да изляза на брега, по който ще трябва да ходя пеша поне километър и половина-два, ако искам да се мушна обратно в дрехите си, да седна в колата си, за да потърся храна и подслон. Пътят надали ще бъде уморителен… Препречват го разхвърляни групи скали, но погледнато оттук, няма да е трудно да се заобиколят. Само трябва да вървя по тази тясна ивица покрай водата, където пясъкът е кадифен и твърд, защото влагата го стяга…