Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
След това се появи първото село, после и първото градче. С препятствия, които бях имал възможност да опозная и да натрупам опит в преодоляването им и вече знаех, че противникът се е предал. Скоро пред мен се появи и наградата на арената: след един завой насреща ми се зададе морето и изхвърли бели късове пяна на брега. Дори и промърмори нещо, сякаш ме поздравяваше; едва след като спря да мърмори, започнах да се притеснявам да не би да се сърди. А то само се вълнуваше.
Карах, докато пътят не слезе съвсем до брега, само един обрасъл с рядка трева насип ни разделяше. Спрях двигателя, при което около мен настана гробна тишина. Само вълните ръмжаха ритмично по плиткия пясък, но вече не се страхувах дори от тях. Оставих колата на пътя, прехвърлих се през насипа и се спуснах на песъчливия бряг. След няколко крачки забелязах, че съм още с тежките туристически ботуши, с които бях тръгнал сутринта, отвъд планината. Заподскачах на един крак, смъкнах ги и продължих бос по топлия пясък.
Отидох съвсем до водата. Вълните, обезсилени, тичаха нагоре по пясъка и покриваха краката ми над глезена. Тичайки обратно, образуваха малки вирчета във финия пясък, за да блъсне следващата вълна същия този пясък в краката ми. Нагоре-надолу, без край.
Наведох се, потопих ръка и поднесох шепата към лицето си. Солената течност пробяга по устните ми и ме подсети, че съм отвикнал и да плача. Измих лицето си и усетих колко съм уморен. Искаше ми се и да се изкъпя, дори трябваше, но нямах сили дори да си сваля дрехите. Потътрих се няколко стъпки по-нагоре, където пясъкът беше сух, и легнах. Имам време. За къде да бързам.
Слънцето припичаше, но кротко. Следобедът преваляше, защото и най-дългият ден знае кога му свършва службата. Лежах на топлия пясък, не ме притесняваха мравки, нито комари.
Постигнах това, което желаех. Лошо се изразявам. Постигнах целта, която си бях поставил. И така не е — ама винаги ли ще трябва да се поправям?! — бях стигнал само до първата спирка на пътя си. Имам право на почивка, имам право да не мисля как и накъде по-нататък.
Лежа на морския бряг, пясъкът ме обгръща и пред притворените ми очи пробягва напуканият път, рицарят с бетонната броня, за да се преборим. И докато се опитвам да го прогоня изпод затворените си клепки, ми идва наум, че в огъня на борбата съм забравил за срещата, за която се готвех, за която толкова бързах.
Етел не ме чакаше на нито един от завоите.
Възможно ли е?
Струва ми се, че е възможно. Тя нямаше роля в тази игра. Тя не играеше. Тя беше залогът. Загубих я, после пак я спечелих, както става в такива случаи. Но на нея не й пролича: жетоните не се износват.
Какво очаквах от нея все пак? Да каже нещо? Да поиска да каже нещо? Ако искаше, можеше да го стори още тогава, когато излезе през вратата на холограмата. Или когато се върна през вратата на къщата. Интересно дали е имала какво да каже на Давид? Не вярвам. Давид не се интересуваше от друго освен от себе си. Нито от мен. Нито от Алберт. Нито от Етел. Но докато ние играехме на общество, Етел не лъжеше. Остана вярна на себе си. На твърдото си, бляскаво, гладко съществуване на жетон.
Ако се срещна и с нея, ще се опитам да я разгадая. Може би ще успея да поговоря с нея и тя ще открие, че съм повече от един добре изгладен компютър, с необходимата потенция и поносим доход.
Господи! Възможно ли е на Етел да й е било скучно с мен?
Пръстите ми се впиха в песъчинките, които безразлично като драматични клишета се изсипаха между тях. Но болката, където и да е възникнала, завършва с гърча на пръстите. Свиват се сякаш търсят за да хванат отдавна изоставения клон. Обърнах се по лице и пясъкът навлезе между зъбите ми. Скърцаше и драскаше по езика. Физическата болка ми дойде добре, защото ме свести.
Ако се бях срещнал още веднъж с нея, може би всичко щеше да се обърне към добро. Но не можехме да се срещнем, защото от миналото може да се извикат само онези, които сме познавали. А пък Етел… Не е чудно, че бе тръгнала с Давид, за да се върне невинно обратно, защото за Давид беше важно само притежанието, а не предметът на притежанието. Давид можеше да бъде великодушен към мен, защото не ми бе отнел нищо, а Етел бе останала безразлична, защото не бе дала нищо. Иначе щеше да намрази някой от нас. Давид или мен — не е важно. Но оттогава насам Етел като че ли търсеше само вратата, през която може да излезе, да излезе съвсем…