Савската царица
- Автор: Мар Якуб Адол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лиляна Анастасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Савската царица». Краткое содержание книги:
Среща цар Соломон и любовта им се превръща в легенда. Невероятната история на Македа, Савската царица е великолепна и ярка като разказ от „Хиляда и една нощ“, вдъхновена едновременно от народните предания и от реалните исторически факти. Тя ни води по следите на изгубеното племе, преживяло „другия изход от Египет“, представя ни раждането и възхода на огромната империя, над която властва „царицата дева“, загадъчната прелъстителка на сина на Давид. Якуб Адол Мар, бивш етиопски посланик, син на лютерански пастор и етиопска принцеса, пише романа в началото на века, а неговата внучка открива за съвременния читател един изключителен разказвач на вълшебни приказки за възрастни.
Савската царица потърси папируса под възглавниците на престола си и обясни:
— Това е поетична версия за първородния грях и за изгубения рай заради забранения плод, но на нашите равини тя би се сторила не особено ортодоксална…
Царицата разгъна папируса и Соломон го взе. Ако поемата беше съвсем обикновено еротична, то заключението й беше изненадващо:
„О, царице на утрото, ти си като Ева, нашата майка, и имаш такава власт, че Соломон подчинява на твоята красота и на любовната ти страст всички изкуства, които преди закриляше. Ние желаем великолепният ни цар да не забравя хората на изкуството, които допринасят за славата му, както Адам забрави своя Бог.“ Поетът се бе подписал: Бел-Адинойя.
— Моите артисти вече ми изпратиха и други символични послания — каза златният цар. — Една рисунка от моите архитекти представяше голям клин, който пръскаше на парчета една базалтова колона. Искаха да кажат, че се отдалечавам от тях под твоето силно влияние. Отговорих им като нарисувах цялостна колона, камъкът на която беше скрепен с твоето име, изрисувано с цветя в едно сърце. Рисунката означаваше, че твоето влияние ще е градивно, а не разрушително. Друг символ на ревност ми се подаде чрез една двойна статуетка. Бяхме изобразени като лъвове, които се хвърлят един срещу друг и в борбата си събарят Храма, плочите и сградите. Аз изпратих на скулпторите възстановени и позлатени отново тези паметници, издигнати под твоя закрилнически образ, за да им покажа, че твоето присъствие прави Храма по-великолепен и града ни по-красив.
— Докато песимизмът им се изразява само в гатанки, няма защо да се страхуваме от тези екзалтирани хора — прецени Македа.
А Соломон продължи угрижено:
— Научих — каза той, че хора на изкуството, които считат, че съм ги изоставил, се опитват да възбудят ревността на съпругите ми, така че да използват влиянието им за разбунтуване на благородниците.
— Престъпление ли е нашата любов?
— Не, Македа, но тя е такова голямо щастие, че блести жестоко в очите на завистниците. Щастието на другите винаги предизвиква недоверие и ревност. Не го ли знаеше?
— Любими, трябва да накажеш строго тези памфлетисти за назидание!
— Никого няма да накажа, Македа. Аз съм висшият покровител на изкуствата, които се изразяват само когато са свободни. С рисунките и поемите си моите артисти винаги са творили безспорно изкуство. Аз ще ги събера и ще им докажа, че са сбъркали и ще ги убедя, че нашият идеален брак е най-хармоничният съюз, който човек може да си представи, защото е свободен от всякакви политически или меркантилни съображения.
Савската царица се възхищаваше от великодушието на своя съпруг.
И все пак скоро се наложи Македа да изпита безпокойството и тревогата. Вест от регента й Якуб я уведомяваше, че Асадарон е напуснал Таджура на път за Вавилон. Асирийският войн, придружен от осем бойни кораба, плавал с надути платна към Ецион Гавер. Поискал разрешение за преминаване през савски води от охраната на пролива Диодори. Якуб не дал разрешението и незабавно е изпратил насреща му дванадесет въоръжени до мачтите кораби.
Не след дълго царицата обикаляше Иерусалим на носилката си с ескорт от стражи и сякаш позна в един бедняк, излязъл й насреща, верния капитан на Асадарон. Той размахваше папирус с такива умоляващи движения, че тя даде знак на войниците си да му позволят да се приближи.
Наистина беше Набунасар. Подаде й папируса и две кехлибарени зърна, които тя позна на мига. Тъкмо да каже нещо и капитанът беше вече изчезнал като прогонен котарак.
Пред очите й се беше върнала картината на миналото. Каква любовна утрин в асирийската шатра, вдигната на аксумска земя, когато влюбените си разделяха тъй желаната кехлибарена огърлица! Споменът за целувките, клетвите, за всяка казана дума беше още жив в нея.
Писмото на Асадарон гласеше:
„Твоят брат, о, Македа, твоят единствен брат на този свят иска изпълнение на обещанията, разменени някога в опиянение. Той ще те чака следващата нощ, на шестия час, при кладенеца на Иерихон. Ще заминем, защото трябва, и защото ти беше пожелала така. Ще заминем, за да изживеем красивия живот на любовта, който отхвърлената днес клетва правеше някога невъзможен. Не забравяй, че ако ти не дойдеш, твоят брат ще те отвлече насила.“
Деветте носачи с гъвкава походка отново се бяха понесли из Иерусалим и Македа не виждаше повече нищо пред себе си. В стиснатия си юмрук тя държеше писмото на гневния войн, тъй опасно верен на думата си, и си мислеше, че наистина синът на Ваал не би могъл да разбере една дъщеря на Йехова.