Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Вода! — простена за трети път Квазимодо, едва поемайки си дъх. В този момент тълпата се отдръпна, за да направи път някому. Появи се странно облечена девойка. Подире й подрипваше малка бяла козичка с позлатени рогчета. Момичето държеше в ръка баско дайре.
Окото на Квазимодо засвятка. Гърбавият разпозна циганката, която се бе опитал да отвлече предишната нощ. Той смътно съзнаваше, че в този момент го наказват заради нейното похищение. Всъщност него съвсем не бяха го осъдили заради това провинение, а заради нещастното съвпадение, че сам той глух, бе съден от друг глух. Квазимодо не се съмняваше, че тя идва да си отмъсти и да го уязви както другите.
Девойката действително заизкачва бързо стълбата. Гърбавият се задушаваше от яд и гняв. Какво не би дал да можеше да срути позорния стълб. Ако окото му хвърляше мълнии, египтянката сигурно щеше да се превърне в прах и пепел, преди да стигне до горната площадка.
Девойката се приближи безмълвно да изтезавания, който напразно се гърчеше, мъчейки се да се дръпне от нея, откачи една манерка от пояса си и я поднесе кротко до изсъхналите устни на нещастника.
Тогава във възпаленото и сухо до този момент око на Квазимодо проблесна едра сълза, която се плъзна бавно по уродливото, сгърчено от отчаяние лице. Първата сълза може би, която бе пролял досега в живота си.
Той не се сещаше да пие. Египтянката се нацупи нетърпеливо и допря с усмивка манерката до щръкналите зъби на Квазимодо. Той започна да пие на големи глътки. Изгаряше от жажда.
Когато свърши, нещастният осъден протегна черните си устни, навярно за да целуне хубавата ръка, която му се беше притекла на помощ. Но девойката нямаше като че ли твърде доверие в него и не беше забравила среднощното му нападение. Тя дръпна уплашено ръката си, като дете, което се бои да не би да го ухапе някой звяр.
Тогава бедният глухчо устреми към нея погледа си, пълен с упрек и неизразима печал.
Кой не би се трогнал от това хубаво, свежо, невинно и очарователно момиче, тъй крехко и същевременно тъй отзивчиво към толкова злощастие, уродливост и злост? Особено на позорния стълб тази гледка беше величава.
Всички зрители бяха поразени и започнаха да ръкопляскат, викайки:
— Браво! Браво!
В този именно момент отшелницата забеляза от прозорчето на килийката си египтянката върху позорния стълб и й отправи зловещото си проклятие:
— Проклета бъди, египетска щерко! Проклета! Трижди проклета!
V. КРАЙ НА ИСТОРИЯТА С ПИТКАТА
Есмералда пребледня и слезе, залитайки, от позорния стълб. Гласът на отшелницата продължаваше да я преследва:
— Слез! Слез, египетска крадло, но пак ще се качиш там!
— Пак я прихванаха нашата Кълчищна — зашепнаха сред тълпата, без обаче да предприемат каквото и да било против нея. Плашеха се от подобни жени и ги считаха в страха си едва ли не за неприкосновени. В онези времена никой не смееше да оскърби хора, които се молят денонощно.
Настъпи момент да освободят Квазимодо. Развързаха го и тълпата се пръсна.
При Гран Пон Майет, която се връщаше с двете си другарки, се спря внезапно.
— Ей, Йосташ, какво направи с питката?
— Майко — отвърна детето, — докато вие се разправяхте с онази леличка от дупката, едно голямо куче отхапа от питката. Тогава и аз си отхапах…
— Как, господинчо, нима излапа цялата питка?
— Не аз, майко, кучето. Аз му казах да не яде, но то не ме послуша. Тогава и аз си отхапах.
— Невъзможно дете! — каза майката, едновременно усмихната и сърдита. — Можете ли да си представите, Удард, той вече изяжда съвсем самичък всичките череши от градината ни в Шарльоранж. Затова дядо му казва, че щял да стане капитан. Само още веднъж да те пипна, господин Йосташ! Хайде, лакомчо такъв!
КНИГА СЕДМА
I. КОЛКО Е ОПАСНО ДА ДОВЕРИШ ТАЙНАТА СИ НА КОЗИЧКА
Минаха няколко седмици.
Беше в началото на март. Слънцето, което класическият родоначалник на перифразата Дюбарта не беше още нарекъл „великия херцог на свещите“, грееше независимо от това весело и лъчезарно. Беше една от тия меки и хубави пролетни утрини, на които цял Париж, наизлязъл по площадите и булевардите, се радва като на празници.
В тези сияйни, топли и спокойни дни има един час, когато е най-подходящо да се полюбувате на портала на „Света Богородица“, часът, в който слънцето, клонящо вече на запад, е спряло точно срещу фасадата на църквата. Лъчите му, все по-хоризонтални, се оттеглят постепенно от паветата на площада и плъзват по отвесната фасада. Хилядите изпъкнали украшения се открояват ярко върху сянката, а голямата централна розетка запламтява като око на циклоп, в което се отразяват отблясъците на ковашко огнище.