Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Ами дрехите им… те… свободни ли са?
— Свободни ли?
— Те… подчертават ли телата им?
Тя се замисля сериозно над въпроса. Най-сетне отвръща:
— Предполагам, че е така. Но това не се дължи толкова на дрехите, колкото на начина, по който ги носят. Рокля, която би изглеждала съвсем прилично на мен, прилича на костюм за грешницата Йезавел, ако е облечена от някоя от тях. Начинът, по който стоят, седят и се движат, може да бъде извънредно непристоен.
Хенри се пита как ли може да седи една уличница, и с какво нейният начин на седене може да бъде толкова срамно по-различен в сравнение с начина, прилаган от една почтена жена. За щастие точно в този случай бе спасен от самия себе си (колкото и съмнително да бе естеството на спасението) от Бодли и Ашуел, които се бяха упътили към тях тичешком през парка.
Сега, в тази слънчева утрин, когато Божието чудо на пролетта е видимо навсякъде около тях, Хенри Ракъм отново изгаря от вълнение под стегнатите си, корави дрехи. Госпожа Фокс току-що е възкликнала: „О, ако можехте да си представите моралната анархия, сред която съществуват те…“ и на него отчаяно му се иска да може да си я представи. Затова я моли за подробности и тя изпълнява молбата му.
Продължават да се разхождат и госпожа Фокс разказва една от своите истории из живота на Дружеството за спасение. (В тези истории никога не се явяват разсъблечени тела, никога не се споменава за прегръдки, но независимо от това той слуша с пламнали уши). Тя говори за някакъв неотдавнашен случай, когато тя и няколко от останалите сестри от Дружеството били допуснати да влязат в публичен дом, и открили там някакво момиче, на което очевидно не му оставало да живее дълго на този свят. Когато госпожа Фокс изразила своята загриженост за здравословното състояние на момичето, съдържателката отвърнала, че момичето било в добри ръце — по-добри, отколкото ръцете на който и да било лекар — и че, ако трябвало да бъдем откровени, самата госпожа Фокс не изглеждала кой знае колко добре. Дори й предложила да си полегне в някоя от свободните стаи.
— Признавам, че бях шокирана от нейната извратеност.
— Да, наистина — мънка Хенри. — Такова лукаво и неморално предложение!
— Не, не това ме възмути. Възмутителен беше начинът, по който отхвърли помощта на медицината! В какво хаотично състояние са мислите на тези хора — Бог и лекарите са нещо лошо, а проституцията — нещо добро!
Хенри изръмжава нещо съчувствено. В съзнанието му хаотичното състояние на онези хора добива плът и кръв — розова купчина от преплетени женски тела, които се търкалят едно върху друго, като жаби в блато.
— На вас струва ли ви се, че изглеждам зле? — пита внезапно госпожа Фокс.
— Съвсем не! — възкликва той.
— Е, при всички положения — отвръща тя, — наистина се чувствам зле тук, вътре — и тя притиска гърдите си с длан, — когато си мисля за нещастните момичета, попаднали в хищните лапи на онази жена, и като си представя на какви жестокости биват подлагани.
Хенри, който прави всичко по силите си, за да не си представя жестокостите, на които биват подлагани нещастните момичета, забелязва с облекчение някаква фигура, която върви по Юниън Стрийт към тях — тя може да му послужи за смяна на темата.
— Вижте, госпожо Фокс — казва той. — Дамата не ви ли се струва позната?
Към тях се движи забързано една ниска, пълничка дама, облечена в тъмнолилаво и черно — последна мода в траурните одежди. На шапката й се развяват такова количество боядисани пера, че биха стигнали за оперението на цяла птица, размерите на чадъра й са такива, каквито се носят на Континента.
— Вие може би я познавате — отвръща госпожа Фокс. — Но аз съм сигурна, че никога не сме се срещали.
(Ако трябва да бъдем точни, към тях вървят две жени — но прислужницата не представлява интерес и не е необходимо дори да бъде назовавана).
— Добро утро, лейди Бриджлоу — казва Хенри веднага, щом дачата наближава толкова, че да може да го чуе. В отговор тя измъква една ръка в лилава ръкавица от черния си маншон и леко я раздвижва.
— Добро утро и на вас, господин Ракъм. — Тя оглежда госпожа Фокс с леко присвити очи. — Струва ми се, че не познавам спътницата ви.
— Позволете ми да ви представя госпожа Емелин Фокс.
— Enchantee — дамата кимва, усмихва се, и без никакво колебание продължава нататък, заедно с прислужницата си. Токовете на черните им обувки тракат по уличната настилка.