Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Хенри и госпожа Фокс пристъпват предпазливо надолу по стръмната чакълена пътечка към църковния двор. И двамата използват затворените си чадъри вместо бастуни, но не се хващат подръка. В най-долната част на наклона пътечката завива рязко и минава покрай църковния двор, след което се влива в главната улица; двамата продължават да вървят покрай масленожълти надгробни камъни от лявата си страна и черни стволове на иглолистни дървета от дясната.
— Каква прекрасна утрин — отбелязва Емелин Фокс. (Не, тя го казва съвсем искрено! Не, това не е опит за поддържане на учтив разговор! Времето, което прекарахте по улиците и в домовете със съмнителна репутация, ви е направило цинични; неделната утрин наистина е прекрасна, и тази жена просто изразява насладата си от нея). Тя прелива от любов към Божието творение. Величието на Божието дело е всеобхватно и безкрайно; тя се чувства заобиколена от него, от всички страни… (Какви мисли ви минават през главата? Не, наистина се задържахте прекалено дълго в неподходяща компания!)
— Прекрасна наистина — съгласява се Хенри Ракъм. Той се оглежда, подканвайки величието на Природата да нахлуе в душата му, но Природата не приема с готовност поканата му. Мъжът се взира, присвил очи, в зеленикавата светлина, обзет от копнеж да сподели усещанията на спътницата си.
Работата е там, че макар слънчевите лъчи да се промушват през листата на дърветата също като в картината на Дайс „Джордж Хърбърт в Бемъртън“, те далеч не го впечатляват толкова, колкото пълнежът на корсажа на госпожа Фокс. Въпреки че жизнерадостните врабчета шумолят из нападалите листа и подскачат по калдъръма, те не могат да се сравняват с госпожа Фокс и грациозната й походка. А ще се отнася до светлината, то най-привлекателното нещо в нея е начинът, по който пада върху лицето на госпожа Фокс.
Колко е красива! Прилича на ангел — ангел, облечен в сива вълнена рокля. Колкото и да гледа „лилиите в полето“, чарът им му се струва евтин и вулгарен — не може да ги предпочете пред въздържаната елегантност на госпожа Фокс. И гласът й е плътен и звучен, като… като нежна мелодия, изсвирена на фагот — действа толкова по-успокоително от чуруликането на врабчетата, или на останалите жени.
— Не ме слушате, нали, Хенри? — пита тя внезапно.
Той се изчервява.
— Моля ви, продължете, госпожо Фокс. Аз просто се възхищавах… на чудесата на Божието творение.
Госпожа Фокс закача дръжката на чадъра си на колана, за да може да вдигне и двете си ръце към челото. От вървенето по стръмната пътека по челото й е избила пот, тя попива капчиците по кожата под гъстия си бретон.
— Казвах само — продължава тя, — че ми се иска тези спорове около нашия произход най-сетне да приключат — по какъвто и да било начин.
— Извинете, госпожо Фокс, но какво разбирате под „какъвто и да било начин“? — Хенри винаги задава много внимателно въпросите си към нея, защото се бои да не я засегне.
— Ами — отвръща тя с въздишка, — веднъж завинаги да се споразумеем от кого произхождаме — от Адам, или от маймуните на господин Дарвин.
Стъписан, Хенри се заковава на място. Всеки път, когато се срещнат, тя най-изненадващо разкрива някаква подобна своя черта.
— Но, мила госпожо Фокс — не може да говорите сериозно!
Тя го поглежда изкосо и облизва устни, но не казва нищо, с което да уталожи тревогата му.
— Скъпа госпожо Фокс — започва той отново и се взира, примижавайки, в осеяната със слънчеви петна улица пред тях. — Разликата между едните и другите убеждения по отношение на произхода ни е равностойна на разликата… ами на разликата между вяра и атеизъм!
— О, Хенри, всъщност изобщо не е така — в гласа й се прокрадва нотка на нетърпение, тя започва да говори разгорещено, което го кара да предположи, че всеки момент ще насочи разговора към работата си в Дружеството за спасение. — Ако само можете да видите тези нещастници, сред които работя! Тогава ще осъзнаете, че споровете, които се вихрят из нашите църкви и заседателни зали, нямат никакво значение за тях. В техните очи една група превзети дърдорковци се дърли с друга. „Знам я таз работа, госпожице, — така ми казват. — Трябвало да избираме кого искаме за прародители — две маймуни или непорочен мъж и непорочна жена, които се разхождали голи из някаква градина“. И се смеят — и двата варианта им се струват еднакво забавни.