Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Странното е там, че макар да се владее до съвършенство и да общува с госпожа Фокс на едно напълно безукорно ниво, самата тя насочва разговора — напълно невинно, несъмнено — към по-чувствени теми.
Например съвсем наскоро двамата с госпожа Фокс се разхождаха безцелно около езерото в Хайд Парк и обсъждаха живота след смъртта.
— Знаете ли, Хенри — казваше тя, — съмнявам се, че има Ад. Смъртта сама по себе си е толкова жестока. О, нямам предвид смъртта, която по всяка вероятност чака мен или вас, а смъртта, която толкова често сполита онези нещастници, сред които работя. Нашата доктрина се стреми да ги убеди, че след смъртта би трябвало да отидат в ада, но какво е адът в очите на такива като тях? Когато видя някоя жена, умираща от жестока болест, която съжалява горчиво за всеки миг, който е изживяла на тази земя, си задавам въпроса дали тя вече не е преживяла най-страшното.
— Но нали няма спор, че праведните ще бъдат възнаградени! — възкликва той, смутен от еретичните й изказвания — не защото се страхува, че Бог ще се разгневи (не е възможно Бог да не оценява добрите й намерения), а от боязън пред гнева на Църквата, който може да се стовари над нежната й главица.
— Нима Раят не е достатъчна награда? — възразява тя. — Защо им е да се убедят, че грешниците ще бъдат наказани?
— Разбира се, разбира се — съгласява се той припряно. — Не исках да кажа, че искам да видя как грешниците страдат. Но нали има и праведници, които страдат — и несъмнено не би било допустимо душите в рая да бъдат злопаметни…
Емелин се беше навела над водата, на брега на Серпантината, и махаше на една тлъста кафява патица, която тъкмо тогава се гмурна под повърхността на езерото.
— Не мога да си представя, че безсмъртните ни души ще могат да проявяват злопаметност — отбеляза тя.
— Някакво… огорчение тогава.
Емелин се усмихна. Лицето й бе озарено от светлината, отразяваща се по вълничките на езерото.
— Струва ми се, че това са крайно необичайни преживявания за душите на възкръсналите — и тя плъзна едната си копринено-мека ръка по водата, за да примами това, което се криеше в дълбините й.
— Но… но те трябва да са способни да чувстват нещо… — настояваше Хенри. — Не сме като хората от Ориента, които очакват да се разтворят в своето божество подобно на кълбо дим.
Но тя като че ли вече не го слушаше. Беше вперила поглед в блестящата повърхност на водата и чакаше патицата да се появи отново. Той се покашля.
— Как смятате, госпожо Фокс? Какво ще могат да изпитват душите в рая?
— О — отвърна Емелин, а очите й гледаха загадъчно в пъстрата сянка под периферията на шапката й, — мисля си… че ще могат да изпитват… любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.
Все така правеше! Само с няколко думи и някакво особено качество на гласа си успяваше съвсем безизкусно да пробие платоническата му броня и той оставаше напълно безпомощен пред обзелите го нечисти помисли. В мислите му се зареждаха всевъзможни сладострастни сцени, подобно на живи картини — как полата на госпожа Фокс се закача в клонките на някакъв храст и се смъква на земята; как някакъв пропаднал бандит напада госпожа Фокс и успява да разголи гърдите й, преди Хенри да го повали с един удар на земята; как дрехите на госпожа Фокс се подпалват, което налага незабавната му намеса; как госпожа Фокс, изпаднала в сомнамбулен транс, се появява посред нощ в дома му и той трябва да спаси достойнството й, намятайки я със собствения си халат.
Изпаднеше ли в такава възбуда, похотливостта започваше да нашепва съвети в ухото му. Той настояваше госпожа Фокс да разказва за работата си сред падналите жени, съзнавайки отлично, че наистина би искал да узнае някои неща, но други по-скоро би искал да си представи.
— Как… как се обличат тези нещастни същества? — попита я той при един подобен случай, докато се разхождаха в парка „Сейнт Джеймс“.
— Общо взето, по последна мода — отвърна тя, неподозираща нищо. — Някои предпочитат по-старомоден стил. Виждала съм някои от тях, които все още носят косите си, сресани на път по средата, без бретон. Общо взето, струва ми се, че изостават с няколко месеца по отношение на модата в цветовете, но не мисля, че съм най-подходящият съдник. Защо питате?