Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Ели. Просто си измисляш, нали?
Тя погали чудовището на фланелката си и ръката й спря на зиналата му уста.
— Още ли искаш да сключим съюз?
Оскар неволно се дръпна.
— Не.
Тя го погледна. Тъжно, почти укорително.
— Не в този смисъл. Нали разбираш, че… — и млъкна.
Оскар довърши вместо нея:
— … ако си искала да ме убиеш, щеше да го направиш отдавна.
Ели кимна. Оскар отстъпи още по-назад. Колко ли бързо би могъл да изскочи навън? С чантата — или да я зареже тук? Ели като че ли не забелязваше безпокойството му, копнежа да избяга. Оскар спря, напрегнат като пружина.
— Да не би да… се заразя?
Ели поклати глава, без да вдига поглед от чудовището на фланелката си.
— Не искам да заразявам никого. Най-малко пък теб.
— Какъв ще е тогава? Съюзът.
Тя повдигна глава към мястото, където очакваше да го види. Откри, че се е изместил. Поколеба се. После се приближи и обхвана с ръце лицето му. Оскар не се дръпна. Ели изглеждаше… като разсеяна. Отнесена. Но нямаше нищо общо с израза й тогава в мазето. Върховете на пръстите й докоснаха ушите му. Оскар усети как тялото му се изпълва със спокойствие.
Хайде.
Да става каквото ще!
Лицето на Ели беше на педя от неговото. Дъхът й миришеше странно, като бараката, където баща му държеше стари железа. Да. Тя миришеше на… ръжда. Погали ухото му. Пошепна:
— Сама съм. Никой не знае. Искаш ли?
— Да.
Тя бързо доближи лице до неговото, обхвана с устни горната му устна, леко я притисна и остана така. Устните й бяха топли и сухи. Устата му се изпълни със слюнка, и когато той обхвана долната й устна, тя се навлажни, омекна. Опитваха устните си предпазливо, движеха ги и Оскар потъна в някакъв топъл мрак, който постепенно просветна, превърна се в голяма зала, зала в замък, с маса в центъра, отрупана с ястия, а Оскар…
… се затичва към вкуснотиите, започва да се тъпче с ръце. Наоколо му има и други деца, малки и големи. Всички ядат от масата. Начело седи някакъв… мъж?… жена…
човек с нещо, което сигурно е перука. Огромна буйна коса. В ръката си държи чаша, пълна с тъмночервена течност, облегнал се е удобно на стола си, пийва и кима насърчително на Оскар.
Ядат ли, ядат. В дъното на залата, до стената, вижда бедно облечени хора, които с безпокойство следят случващото се на масата. Жена с кафяв шал на главата стои там, захванала ръце на корема си, и Оскар си мисли: „мама“.
После се чува звън на чаша и всички насочват вниманието си към онзи на почетното място. Той се изправя. Оскар се страхува от този човек. Той е дребен, слаб, с неестествено червена уста. Лицето му е бяло като тебешир. Оскар усеща как от крайчеца на устата му се стича сосът от месото, в устата си има мръвка, побутва я с език.
Онзи вдига някаква кожена торбичка. Развързва връвчицата с грациозно движение и изсипва на масата два големи бели зара. Те се търкулват, шумът отеква в цялата зала и спират. Мъжът ги взема в ръка и ги показва на Оскар и на останалите деца.
Отваря уста, за да каже нещо, в този миг парчето месо изпада и…
Устните на Ели се отдръпнаха, тя пусна главата му и отстъпи назад. Макар сцената със залата да го плашеше, Оскар се помъчи пак да си я представи, но я нямаше. Ели го погледна изпитателно. Той потърка очи, кимна.
— Това всичко беше наистина, нали?
— Да.
Останаха така за малко, мълчаха. После Ели каза:
— Искаш ли да влезеш?
Оскар не отвърна. Ели подръпна тениската си, вдигна ръце, отпусна ги.
— Никога няма да те нараня.
— Знам.
— За какво мислиш?
— Тази фланелка. От боклука ли е?
— … Да.
— Опра ли я поне?
Ели не отвърна.
— Малко си мърлява, знаеш ли?
— Да се преоблека, ако искаш.
— Да. Хайде!
Беше чел за покрития с чаршаф на количката. Ритуалния убиец.
Бенке Едвардс беше тикал какви ли не по тези коридори на път към моргата. Жени и мъже на всякакви възрасти, дребни и едри. Деца. Нямаха отделна носилка за деца и почти нищо друго не го натъжаваше така, както цялото празно пространство на количката, когато на нея имаше дете: малкото телце под бялото покривало, сместено в горния край на носилката. Долната половина — празна, чаршафът — плоско застлан. Ето това празно пространство за него беше самата смърт.