Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Да!
Мод Карлберг си взе чаша кафе от стаята зад рецепцията, за да запълни времето. Седна в тъмното. Трябваше да е приключила смяната си преди час, но полицията я бе помолила да изчака.
Двама неуниформени нанасяха с четки някакъв прах на пода, където беше минало момиченцето с босите крака.
Полицаят, който я разпита какво е казало то, какво е направило, как е изглеждало, не беше дружелюбен. През цялото време Мод чуваше в гласа му упрек. Но откъде би могла да знае?
Хенрик, един от охранителите, който често беше на смяна едновременно с нея, дойде на рецепцията и посочи кафето.
— За мен ли е?
— Ако искаш.
Той взе чашата, отпи глътка и огледа фоайето. Освен онези, които ръсеха пода, имаше и един униформен полицай, който разговаряше с някакъв шофьор на такси.
— Много народ тази вечер.
— Нищо не разбирам. Как се е качила горе?
— Не знам. Точно това проверяват. Май се е покатерила по стената.
— Но това е невъзможно.
— Така е.
Хенрик извади от джоба си пликче бонбони като лодчици и я почерпи. Мод поклати глава и той си извади три бонбона, лапна ги и сви виновно рамене.
— Отказах цигарите. Качих четири кила за две седмици — той направи недоволна гримаса. — По дяволите! Да го беше видяла само.
— Кого… убиеца?
— Да. Беше оплискал… цялата стена там. А лицето… не. Ако някога реша да се самоубивам, ще взема хапчета. Представи си да си патолог, а! Да ти се налага…
— Хенрик…
— Да?
— Престани.
Ели стоеше на прага. Оскар беше седнал на стъпалото. В едната си ръка стискаше дръжката на чантата си, едва ли не готов да тръгне всеки момент. Ели прибра кичур коса зад ухото си. Изглеждаше добре. Малко, неуверено момиченце. Тя погледна ръцете си и попита тихо:
— Идваш ли?
— Да.
Тя леко кимна, вкопчи ръце една в друга. Оскар остана да седи на стъпалото.
— Може ли… да вляза?
— Да.
Хрумна му една дяволия:
— Кажи ми да вляза.
Ели вдигна глава, понечи да отговори нещо, но се отказа. Реши да затвори вратата, спря се. Пристъпи с босите си крака, после каза:
— Влез.
Обърна се и тръгна към вътрешността на апартамента, Оскар я последва, затвори вратата. Остави чантата в коридора, съблече си якето и го закачи на празната закачалка.
Ели стоеше на прага на хола с провесени ръце. Беше само по гащи и червена тениска с надпис „Айрън Мей-дън“ върху черепа на чудовището от обложките на плочите им. На Оскар му се стори позната. Беше видял подобна сред боклуците в общото мазе. Дали е същата?
Ели гледаше мръсните си крака.
— Защо каза това?
— Нали ти така казваш.
— Да. Оскар…
Поколеба се. Оскар стоеше с ръка върху якето, което току-що бе закачил. И попита, без да я гледа:
— Ти вампир ли си?
Тя обхвана тялото си с ръце, поклати бавно глава.
— Аз… храня се с кръв. Но не съм… такава.
— Каква е разликата?
Тя го погледна в очите и натърти:
— Разликата е огромна.
Оскар видя как пръстите на краката й се свиваха, отпускаха се, пак се свиваха. Голите й крака бяха изключително тънки, а под края на тениската се виждаха белите й гащи. Махна с ръка към нея.
— Да не си… умряла?
Тя се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.
— Не. Не ми ли личи?
— Ами не че… а… някога умирала ли си?
— Не. Но съм живяла страшно дълго.
— Стара ли си?
— Не. На дванайсет съм. Само че от доста време.
— Значи си стара. Вътрешно. В главата.
— Не. Не съм. Това дори според мен е странно. Не мога да го разбера. Защо никога… по никакъв начин… не пораствам по-голяма.
Оскар се замисли, поглаждайки ръкава на якето си.
— Може би защото си.
— Какво?
— Ами… не можеш да разбереш защо си само на дванайсет години, защото наистина си на дванайсет.
Ели сбърчи вежди.
— Искаш да кажеш, че съм глупава?
— Не. Само леко бавнозагряваща. Като малките деца.
— Аха. Как си с кубчето?
Оскар изсумтя, погледна я в очите и си спомни какви й бяха зениците. Сега изглеждаха съвсем нормални, но тогава — нали ги беше видял? И все пак… струваше му се прекалено. Невъзможно.