Прокълната нощ

Мислейки за това, той се усмихна. Истинска, несдържана усмивка, помисли той удивен. Когато духът беше настоял Мадокс да бележи Ашлин, той беше безпомощен да направи нещо друго, освен да се подчини. Затова я беше ухапал и беше пуснал кръв. Всичко добродетелно в него беше изкрещяло засрамено в протест. Но на нея ù беше харесало. Тя наистина нямаше нищо против, дори го беше захапала в отговор. И сега той се чувстваше свободен. Нямаше нужда да се страхува от реакциите си, когато е с нея. Не трябваше да се страхува.

Тя беше нещо, от което никога не беше знаел, че се нуждае. Всичко, без което не можеше да живее. Тя го беше… опитомила. Беше очаровала духа. Беше ù казал за плана си да я задържи и наистина го мислеше. Тя принадлежеше на него, сега и завинаги.

Той бавно проследи с пръст гръбнака ù. Тя промърмори в съня си и се притисна по-близо до него. Гърдите ù докосваха подмишницата му и го сгорещяваха. Какво съкровище беше Ашлин. Беше отишъл в гората да търси чудовище, а вместо това беше намерил спасение.

С Ашлин Насилие не беше истински яростен. Вместо това духът беше превърнат в нещо красиво. Мрачен, да. Винаги мрачен. Но чувствено красив. Не зъл, а нуждаещ се. Не разрушителен, а притежателен. Преди два дни Мадокс не би и помислил, че такова нещо е възможно.

Ашлин. Укротителка на демон. Той се засмя тихо, като внимаваше да не я събуди. След тяхната невъздържаност, тя се нуждаеше от сън, за да съхрани енергията си. Той имаше планове да я похити по-…

Под тях се тръшна врата. Мъж изруга. Мадокс разпозна дрезгавия баритон веднага. Рейес се беше върнал.

Настроението на Мадокс моментално се обърна от задоволство в гняв. Той и Рейес имаха недовършена работа. Трябваше да го предупреди. Да направи нещо, което да покаже на воина, че всеки опит да бъде наранена Ашлин, щеше да има последствия.

Мадокс се изтърколи от леглото, като спря само да се увери, че не е обезпокоил своята жена. Очите ù оставаха затворени, а миглите хвърляха сянка върху розовите ù бузи.

Той се облече тихо. Тениска, панталони, ботуши. Ками. Тя е наша. Никой не я наранява. Духът също искаше отмъщение и кипеше под кожата и в кръвта му, пръскайки пламъци – прогарящи… стопяващи… но Мадокс не изгуби контрол.

„Аз съм ядосан, да, но сам диктувам действията си – помисли той удивен. – Аз решавам.“ Беше странно. Чудно и ободряващо. И той дължеше този новооткрит контрол на Ашлин.

Мадокс хвърли поглед назад към спящата жена и излезе от стаята. Настроението на духа почерняваше с всяка крачка далеч от нея, но той все още не беше в състояние да си върне командването.

Мадокс намери Рейес във фоайето, но воинът не беше сам. Останалите Повелители също бяха тук, всеки от тях ранен, кървящ и покрит с черни сажди. Имаше също мъже, които Мадокс не познаваше…

Не, със сигурност не, помисли той и примигна.

– Сейбин?

Никой не му обърна внимание. Сейбин (мили богове!) беше твърде зает да съблече тениската си и да изучава дълбокия разрез отстрани на тялото си. Лушън беше обгърнал с ръка… Страйдър. Камео седеше на пода с колене, свити до гърдите. Тъмната ù коса беше опърлена в краищата, а лявата страна на лицето ù беше изгорена. Гидиън и Амън се подпираха на стената, сякаш не можеха да стоят сами.