Ледената принцеса

Отдавна очакваше този ден. При всеки звън на телефона, при всяко почукване на вратата сърцето й се свиваше от страх. Може би точно този разговор, този гост щяха да й донесат новината, от която така се боеше. Въпреки това отказваше да повярва напълно, че този ден ще дойде. Не бе естествено децата да си отиват преди родителите и вероятно затова й бе толкова трудно да си представи подобна възможност. Надеждата умира последна. Така си казваше Вера с мисълта, че нещата накрая ще се наредят. Като по чудо. Но чудеса явно нямаше. Надеждата също си отиде. Останаха й само отчаянието и куп пожълтели снимки.

Тиктакането на кухненския часовник кънтеше силно в тишината. За първи път забеляза колко остарял е домът й. Не се грижеше за къщата от години и това определено си личеше. Беше чиста, но стените, таванът, всичко бе пропито с безразличие. Сиво и безрадостно. Мъртво. Всичките й усилия бяха отишли на вятъра. Това й тежеше най-много.

Веселото лице на Андерш й се присмиваше от снимките. То бе най-голямото доказателство за провала й като майка. Тя трябваше да се погрижи усмивката никога да не слезе от лицето му, да му вдъхне вяра и надежда, но най-вече да му даде любов, с която да очаква бъдещето. Вместо това мълчаливо наблюдаваше как му отнемат всичко. Провали се като майка и никога нямаше да може да заличи този срам от съзнанието си.

Андерш бе оставил след себе си поразително малко следи. Картините ги нямаше, малкото мебели от апартамента му скоро щяха да отидат на боклука, ако никой не ги поискаше. В дома й не се намираше нито една негова вещ. С годините ги бе продал или унищожил. Единственото свидетелство, че някога бе живял на този свят, бяха шепата снимка на масата пред нея. И спомените й. И другите щяха да си го спомнят, разбира се, но най-вече като пияница, а не като човек, за когото да скърбиш и плачеш. Само тя пазеше светли спомени за него. Понякога й бе трудно да ги пробуди, но те бяха там и в дни като днешния заличаваха всичко останало. Не допускаха нищо да ги помрачи.

Минутите постепенно се превърнаха в часове, а Вера продължи да стои на масата със снимките пред себе си. Тялото й се схвана, а образите на снимките съвсем се размазаха пред очите й, когато зимният мрак погълна светлината, но какво значение имаше това. Беше напълно, неумолимо сама.