Ледената принцеса

— Защо за кражбата не е било съобщено в полицията?

— Мама отказа категорично. Настояваше, че е грешка и че Нилс не е способен да извърши подобно нещо. Майки, нали знаете. Ако те не вярват на децата си, то кой.

Ян запали нова пура. Малката стаичка съвсем се задими, но Патрик нищо не каза.

— Искате ли да запалите една? Кубински са. Ръчно свити.

— Не, благодаря, не пуша.

— Жалко. Не знаете какво изпускате.

— Прочетох в нашия архив за пожара, при който загиват родителите ви. Едва ли ви е било леко. На колко години сте били тогава? Девет, десет?

— На десет. Прав сте. Не ми беше леко. Но имах късмет. Повечето сираци не попадат в домове като този на семейство Лоренц.

Според Патрик бе проява на лош вкус да се говори за късмет при подобни обстоятелства.

— Доколкото разбирам, полицията подозира умишлен палеж. Научихте ли някога нещо повече?

— Не, вероятно сте прочели докладите. Разследването удари на камък. Лично аз мисля, че татко е запалил цигара в леглото, както обикновено, и е заспал.

За първи път досега Ян прояви нетърпение.

— Мога ли да попитам какво общо има това с убийствата? Вече ви казах, че не познавам жертвите и не мога да разбера каква връзка има смъртта им с тежкото ми детство.

— В момента разследваме всички следи, дори и най-малките. Посетих ви заради обажданията на Андерш до вас. Очевидно съм попаднал в задънена улица. Моля за извинение, че отнех от времето ви напразно.

Патрик се изправи и му подаде ръка. Ян също стана на свой ред и преди да поеме подадената ръка, остави пурата в пепелника.

— Няма проблем. Беше ми приятно да се запознаем.

„Ама че лицемер“, помисли си Патрик и последва Ян нагоре по стълбата. Контрастът между апартамента в мазето и стилно обзаведения първи етаж бе огромен. Жалко, че съпругата на Ян не се бе свързала с дизайнера на Нели.

Патрик благодари още веднъж и си тръгна с чувството, че прави от мухата слон. От една страна, имаше усещането, че е видял някаква важна улика в дома на Ян. Нещо, което му се е набило на очи в натруфената стая. От друга страна, самият Ян Лоренц го притесняваше. Беше прекалено съвършен.

Наближаваше седем и снегът доста се засили, когато Патрик най-накрая застана на прага й. Ерика се изненада от силните емоции, които забушуваха в нея, когато го видя. Колко естествено й се стори да се хвърли на врата му и да се сгуши в обятията му. Той остави две найлонови торбички от хипермаркета ИКЕА на пода в антрето и я прегърна нежно.

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

Целунаха се топло. След миг стомахът на Патрик така звучно закъркори, че двамата веднага се отправиха към кухнята заедно с покупките. Бе напазарувал твърде много храна, но Ерика прибра излишните продукти в хладилника. Не говориха за случилото се през деня. Едва след като утолиха глада си и се почувстваха сити, Патрик започна да й разказва.