Отписаният

— Кой е? Какво има?

— Аз съм, Шура Холина. Събудих ли те? А ми казаха, че не си спял нощем.

— Пфу, че ме изплаши. Влизай.

Сега бе готов да поговори, с когото и да е. Дори с Шура, едрата разплута жена на вечно дежурния капитан Холин.

— За какво си дошла? И толкова късно… Колко е часът? Серьожа запали лампата и подсвирна, като видя часовника. А тя стоеше както преди на вратата с проблясваща бутилка водка в ръката, напудрена неумело и нацапана, та изглеждаше още по-възрастна и отблъскваща. Същинско бостанско плашило.

— За какво… — подсмръкна тя. — За каквото другите, за това и аз.

Той дори отстъпи, сякаш бе дошла от току-що преживения кошмар.

— Какво се е случило? Чакай! Стой там, където си… Разтърси глава и изтрезня. Вчера малко прекали. В последно време му се случваше все по-често.

— При теб е цял харем — рече Шура, като се приближи и заразглежда старинните красавици от репродукциите.

— Точно така! — отвърна той, като продължаваше да се отдръпва. — Като се откриеш там — добре дошла…

Тя го гледаше, хипнотизирайки го с погледа си, и продължаваше да настъпва.

— Холин наряд ли е? — угоднически попита Серьожа.

— Че той винаги е наряд — пристъпи тя. Но той успя да избяга зад масата.

— Казвай защо си дошла? Че ще извикам мъжа ти!

Тя седна на масата, отвори бутилката и наля в неизмитите чаши.

— Седни, да пийнем… Какво, не ставам ли? Искаш младички? Не му провървя на моя Холин! Щом жена му е бабичка, така и ще си стои капитан.

— Н-но защо… — Серьожа обуваше бързо панталона си и не можеше да улучи крачолите.

— Пък и питаш… Какво е виновен той? С какво е по-лош от другите? Глупав е, сама знам, но другите да не са умни? Неговите връстници вече командват полкове. Може би, защото жените им са млади? Може и аз на млади години… не като сега. И не ме гледай така. По-добре пий! За моята отминала младост…

Тя изхлипа.

— Взе ме с дете, макар че бях по-възрастна, обеща да не ми натяква. А всеки ден ми трие сол на главата, мръсникът с мръсник. Не можел да се развива заради мен! Съседките викат: върви при Серьожа Горюнов. Не току-тъй непрекъснато слага твоя наряд. Може да чака нещо? И аз дойдох. Като последната глупачка.

— Значи не те изпраща той? — Серьожа се облече и вече се чувстваше в свои води.

— Пък и той да е! — Жената го погледна тежко, дори заканително.

— Стоп! Всичко разбрах. — Той изпъна двете си ръце, сякаш се защитаваше от нея. — Ще стане майор. Но при едно условие: повече да не идваш при мен. И ще го слагам да дежури като другите. Край. Разбрахме ли се?

— Напротив! — въздъхна тя. — Слагай го по-често, животното. Поне ще си почина от мърморенето му, докато е там. Няма ли да пийнеш с мен?

— Но нали се уговорихме… — Горюнов притисна ръце до гърдите си. После се изплаши: — Добре, добре, само не ме гледай така.

Пи, после тресна чашата на масата.