Бунтът на кралицата [bg]

Въпросите изпълваха очите й, отчаяно копнеещи да се излеят като сълзи, но не посмях да кажа нищо повече за него. Всичко, което изрекох, беше:

— Продължавай да ми помагаш.

Тя кимна и поздравихме Шон с развълнувани усмивки. Той даде на Мерей дореста кобила, докато аз взех пъстър скопен кон. След това вече бяхме на седлата и следвахме Шон, който яздеше начело върху черния си жребец.

— Е, какво да ви покажа най-напред? — попита той и се обърна на седлото, за да погледне как яздехме една до друга.

Определено беше избрал за нас дребни яздитни животни. Тези коне бяха изключително кротки, потропващи с умерена бързина. Кобилата на Мерей изглеждаше полузаспала, а моят скопен кон беше твърдо решен да опасе всяка тревичка, покрай която минехме.

— Навярно можем да започнем с пивоварната? — предложих.

— Отличен избор — заяви Шон и щом се обърна отново на седлото, отправих многозначителен поглед към Мерей. Щеше да й се наложи да шибне кобилата, за да я накара да се „подплаши“.

Изминахме краткото разстояние надолу по хълма и оставихме конете си вързани пред пивоварната. Вълнението на Шон беше очевидно, харесваше му да ни развежда наоколо; разказа ни всяка частица от историята на изградената от камък и дървени греди постройка, която слушах само с половин ухо. Повече ме тревожеше мисълта да се погрижа Мерей да намери подходяща пръчка, с която да шибне кобилата. Когато я видях потайно да пъха тънка клонка в джоба на полата си, сърцето ми най-сетне се намести отново спокойно в гърдите.

Трябваше да тръгна сега, докато все още се намирах близо до участъка от гората, в който някога се бе стрелнал Тристан, докато мъжете още навлизаха дълбоко навътре в гората за лова, преди да започнеха да се връщат на малки групи към замъка.

Качихме се на конете си и Шон ни поведе в тръс по гористата ивица, като бъбреше за мелницата, в която щеше да ни отведе сега. Почти бяхме стигнали до участъка от гората, в който трябваше да вляза. Погледнах Мерей и положих дясната си ръка върху лявата страна на яката си. Тя кимна и извади вейката. Тупна силно кобилата по задницата и, в името на светците, животното хукна точно както се бях надявала.

В Магналия всички бяхме научени да яздим. Въпреки това Мерей едва не се изтърси от седлото, когато кобилата й се дръпна назад, изправяйки се на задни крака, а после се устреми в бесен галоп. Изкрещях след нея, което стресна Шон и го накара да се впусне припряно след нея през обширното пасище.

Моят скопен кон наблюдаваше нехайно сцената. Смушках го и го подкарах навътре в гората, на което той се възпротиви, докато не го сритах по-силно. Поехме в тръс сред дърветата; клоните се вкопчваха в нас като нокти, очите ми жадно поглъщаха гледката. По-бързо, по-бързо — подтиквах коня, и той премина в лек галоп.

Клоните удряха лицето ми, дърпаха косата ми, мокреха ме с мъзга. Но аз продължавах да се провирам с криволичене през тях, сърцето ми блъскаше силно, докато приближавахме. Оставях спомена, десетгодишния спомен на Тристан, да ме напътства, и почувствах присъствието на дъба. Корените му стенеха под земята, разпознаваха ме, притегляха ме, сякаш бях привързана на повод.