Перфектният удар [bg]

Рийл му подаде чифт силиконови тапи, които той натика максимално дълбоко в ушите си. Тя направи същото и му подхвърли едната граната.

— Обратно броене! — подвикна тя и се оттегли в средата на вагона с готов за стрелба пистолет.

— Пет-четири-три-две-едно!

Рийл се прицели във вратата към вагона пред тях и натисна спусъка. Стъклото се пръсна. После светкавично издърпа предпазния щифт на гранатата и я хвърли през отвора. Завъртя се на пети и простреля противоположната врата още докато гранатата беше във въздуха. Другата граната, изхвърлена от ръката на Роби, последва куршума; миг по-късно той се сви на пода и покри с длани лицето и ушите си. Разнесоха се две оглушителни експлозии.

От съседния вагон долетяха писъци.

Рийл се изправи и хукна към площадката, на която чакаше Роби.

В същия миг той задейства внезапната спирачка. Скоростта на влака намаля толкова рязко, че и двамата политнаха напред. Изправиха се и пристъпиха към отворената врата.

— С каква скорост се движим? — изкрещя той.

— Все още висока.

Той надникна навън.

— Наближаваме водата!

Скоростта намаляваше, но влакът беше твърде тежък, за да се почувства някакъв ефект. Времето им изтичаше.

От съседния вагон се разнесоха изстрели. Противникът се беше окопитил.

— Време е! — изкрещя Роби и сграбчи ръката й. Скоростта намаляваше с всяка секунда.

— Няма да се справя! — извика тя.

— Не мисли, а скачай!

Направиха го едновременно.

Роби остана с чувството, че увисват във въздуха. Когато най-сетне се приземиха, стана ясно, че не са във вода, а в дебел слой тиня. Това се дължеше на един факт, който нямаше как да отчетат — лятната суша, която беше продължила и през по-голямата част от есента, бе станала причина нивото на езерото да спадне с около метър и двайсет. Бяха паднали във влажната кал. Телата им се затъркаляха по посока на движението и спряха десетина метра по-нататък.

Влакът вече беше изчезнал зад близкия завой, но и двамата бяха наясно, че в крайна сметка многотонното чудовище все пак ще спре на релсите.

Роби бавно се изправи. Цялото му тяло беше покрито с тиня и луга, а дрехите му висяха на парцали. Имаше чувството, че цял отбор от Национална футболна лига е скочил отгоре му.

Извърна глава към Рийл, която бавно се надигаше. Изглеждаше не по-малко зле от него и със сигурност се чувстваше разнебитена. И нейните дрехи бяха разкъсани.

Той успя да се задържи на крака и зашляпа към раницата, която беше изпуснал при падането.

— Следващия път оставам на място и стрелям, докато ми свършат патроните! — простена Рийл.

Той само кимна. Усети болка в дясната си ръка. Подозираше, че е счупена, но усещането беше друго — странно, необяснимо.

Рийл тръгна към него, а той нави ръкава си и започна да изучава раните от изгарянията.

Остана изненадан от това, което видя. И същевременно разбра защо преследвачите им всеки път ги настигаха толкова бързо.

Тя забеляза мрачната му усмивка и попита: