Перфектният удар [bg]

— Дремнах няколко часа в спалнята за гости, скъпа — отговори на въпроса той. — Не исках да те будя, защото работих до късно.

Тя се приближи, седна на бюрото и прекара пръсти през косата му.

Децата им приличаха повече на майка си. Това е добре, помисли си той. Защото искаше да приличат на нея, а не на него.

Не на мен. Не искам да имат моя живот.

Надяваше се децата му да имат изключителен живот, но едновременно с това и нормален. И най-вече сигурен. Без да носят оръжие и да стрелят по други хора, които им отвръщат със същото. Защото това не бе живот, а само път към преждевременната смърт.

— Изглеждаш уморен — прошепна съпругата му.

— Малко — призна той. — Напоследък е доста напрегнато, но нещата скоро ще се нормализират.

— Ще отида да направя кафе.

— Благодаря, скъпа. Би било чудесно.

Тя го целуна по челото и се оттегли.

Очите му следяха всяка нейна стъпка.

Той притежаваше много неща.

А това означаваше, че има и много да губи.

Огледа се наоколо. По стените липсваха военните му награди — бойни медали и грамоти за професионални успехи. Те бяха твърде лични и не бяха предназначени да впечатляват или да всяват страх. Той знаеше, че ги е заслужил, и това му беше достатъчно. Беше ги прибрал на горния етаж, в заключена стаичка, наподобяваща килер. Понякога изпитваше желание да ги погледне, но през по-голямата част от времето просто събираха прах.

Защото принадлежаха на миналото.

А Сам Кент винаги беше гледал напред, към бъдещето.

Отключи сейфа, поставен на малка масичка зад гърба му, и измъкна купчина листове. „Бялата книга“ на Рой Уест. Прекрасно произведение на мощен интелект, написано от човек, който беше избрал живота на фанатик отшелник. Кент все още не можеше да повярва, че Уест е бил в състояние да създаде подобно въздействащо писание. Но може би от дълбините на параноята понякога изригваше гений дори и само за няколко кратки френетични мигове на просветление.