Времето на близнаците
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето на близнаците». Краткое содержание книги:
Кризания — красивата и отдадена на Паладин свещенослужителка, се опитва да използва вярата си, за да го разубеди. Тя остава сляпа за мрачните му намерения. Постепенно той я оплита в своя коварен капан.
Предупреден за замисъла на Рейстлин, обезумелият Карамон се връща назад във времето в обречения град Истар, в дните преди Катаклизма. Там, заедно с кендера Тасълхоф, той ще се опита да спаси душата на своя брат-близнак.
Първите чувства, които Залата за аудиенции будеше у озовалите се в нея, бяха смирение и покорство. Тук беше сърцето на добротата. Тук бяха представени величието и могъществото на Църквата. Вратите водеха към огромно овално помещение с под от полиран гранит, който неусетно се сливаше със стените. Те пък се издигаха като венчелистчетата на гигантска роза, извисени, за да дадат опора на огромния купол. Самият той беше от матиран кристал, който поглъщаше светлината на слънцето и луните. Тяхното сияние изпълваше всяко кътче на залата.
Голяма вълна от синя морска пяна се възправяше като дъга в центъра на залата, образувайки нещо като алков, който беше точно срещу вратата. Тук имаше един-единствен трон, а светлината и топлината, които струяха от него бяха по-ярки дори от сиянието на купола.
Денубис влезе в залата с наведена глава и със сключени пред себе си ръце, както подобаваше. Беше вечер и слънцето вече бе залязло. Единственото осветление сега идваше от свещите. И въпреки това, както винаги, на него му се струваше, че се е озовал в някакъв открит двор, който се къпе в слънчевите лъчи.
За миг беше заслепен от ярката светлина. Денубис бе навел очи, както повеляваше обичаят и нямаше да погледне нагоре, преди да му дадат разрешение. През това време се загледа в пода, зървайки различни предмети и хора, които също присъстваха в залата. Видя също и стълбите, докато се изкачваше по тях, но сиянието, което извираше от центъра на помещението, беше толкова великолепно, че той не забелязваше почти нищо друго.
— Вдигни поглед, Преподобни сине на Паладин — каза глас, чиято музика извика сълзи в очите на Денубис, макар песните на елфическите жени вече да не трогваха сърцето му.
Денубис вдигна очи и душата му потрепери от благоговение. Бяха изминали две години, откакто се беше приближавал до Царя-жрец и времето бе притъпило спомена му. Колко различно беше да го наблюдаваш всяка сутрин отдалече, както човек следи изгряващото слънце на хоризонта, радвайки се на светлината му и ликувайки под лъчите му. Съвсем друго беше да се озовеш в непосредствена близост до същото това слънце, да застанеш пред него и да почувстваш как душата ти изгаря от чистотата и яснотата на ослепителния му блясък.
„Този път ще запомня“, помисли си решително Денубис. Но нито един от хората, които бяха ходили на аудиенции при Царя-жрец, не можеха да си спомнят точно как изглежда той. Дори самият опит да запомниш каквото си видял, приличаше на светотатство, а да мислиш за него като за създание от плът, беше осквернително. Завърналите се от тази зала знаеха само, че са били в присъствието на нещо невероятно красиво.
Светлината обгърна Денубис и той веднага бе обзет от чувство на ужасна вина за своите съмнения, колебания и опасения. Близостта до Царя-жрец го накара да се почувства най-окаяното създание на Крин. Той падна на колене, молейки за опрощение, почти без да осъзнава какво точно прави, макар да знаеше, че то е правилно.
И получи търсеното опрощение. Мелодичният глас заговори отново и Денубис на часа се изпълни с чувство за блаженство и сладостен покой. Изправяйки се на крака, той застана пред Царя-жрец в почтително смирение и покорно пожела да научи как би могъл да бъде на неговите услуги.
— Тази сутрин сте докарали в Храма една млада жена, Преподобна дъщеря на Паладин — каза гласът, — и ние разбрахме, че вие се безпокоите за нея, което е съвсем обяснимо и подобаващо. Сметнахме, че за вас ще бъде утеха да научите, че тя е добре и е напълно възстановена от ужасното си изпитание. Може би ще намерите допълнително успокоение, Денубис, възлюбени сине на Паладин, при вестта, че жрицата не е била физически наранена.
Денубис благодари мислено на Паладин за избавлението на младата жена и тъкмо се канеше да се отдръпне настрани и да се погрее още няколко мига на божествената светлина, когото до ума му достигна пълното значение на съобщената му новина.
— З-значи над нея не е извършено физическо насилие? — успя да каже той заеквайки.
— Не, сине мой — отвърна гласът, който звучеше като радостен химн. — Паладин с безкрайната си мъдрост бе прибрал душата й при себе си, но след дълги часове на молитви аз успях да го убедя да ни върне това съкровище, което бе грабнато от тялото й. Младата жена сега си почива в прегръдките на живителен сън.
— Но следите по лицето й? — възрази объркано Денубис. — Кръвта…
— Нямаше никакви следи — отвърна Царят-жрец кротко, но съвсем леките нотки на укор накараха Денубис да се почувства необяснимо нещастен. — Казах ви, че не е била физически наранена.
— Рад-радвам се, че съм сбъркал — каза искрено Денубис. — И още повече се радвам, защото това означава, че младият мъж, който беше задържан, е невинен, както сам твърдеше и може да бъде пуснат на свобода.