Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Гидиън изглеждаше изключително стъписан.
Завъртях очи.
— Рудолф Пит, не Брад Пит.
Ъгълчетата на устните му леко потрепваха.
— Въпреки че трябва да отбележа, че "Аметистов сняг" изобщо не ми хареса — продължих бързо. — Прекалено високопарни метафори, не смяташ ли? През цялото време, докато четях, си мислех, че някой друг е написал книгата вместо него.
— "Аметистов сняг"? — повтори Гидиън и сега наистина се усмихваше. — А, да, и според мен е ужасно високопарна. Но затова пък "Кехлибарена лавина" ми хареса страшно много.
Не можах да се сдържа и също се усмихнах.
— Да, с "Кехлибарена лавина" наистина си заслужи Австрийската литературна награда. А какво мислиш за Такоши Махуро?
— Първата му творба е добра, но ми се струва отегчително, че непрестанно експлоатира детската си травма — рече Гидиън. — От японските писатели повече ми допадат Ямамото Кавазаки и Харуки Мураками.
Сега вече се разкисках.
— Но Мураками наистина съществува!
— Знам — отвърна Гидиън. — Шарлот ми подари негова книга. Следващия път, когато говорим за книги, ще й препоръчам "Аметистов сняг" от... как се казваше автора?
— Рудолф Пит.
Шарлот му е подарила книга? Колко... мило от нейна страна. На кой би му хрумнало? Какво ли още правеха заедно, освен да говорят за книги? Веселото ми настроение се изпари. Как изобщо можех да си седя спокойно и да си бъбря с Гидиън, сякаш между нас нищо не се беше случило? Все пак не трябваше ли първо да изясним някои основни положения. Погледнах го и поех дълбоко въздух, без да знам какво точно искам да го попитам.
"Защо ме целуна?"
— Почти пристигнахме — каза Гидиън.
Вече съвсем объркана, погледнах през прозореца. И действително — докато си бяхме разменяли остроумия, явно таксиметровият шофьор по някое време бе оставил книгата и бе продължил да шофира, тъй като всеки момент щеше да завие по "Краун Офис Роу" в района на Темпъл, където се намираше главната квартира на Тайното общество на пазителите. Малко по-късно паркира на едно от запазените паркоместа до лъскаво бентли.
— Сигурни ли сте, че можем да спрем тук?
— Няма проблем — увери го Гидиън и слезе. — Гуендолин, ти оставаш в таксито, а през това време аз ще отида да взема пари — каза той, когато се наканих да сляза след него. — И не забравяй: каквото и да ни питат, ще ме оставиш аз да говоря. Ей сега се връщам.
— Времето напредва — рече таксиметровият шофьор сърдито.
Двамата с него наблюдавахме как Гидиън се изгуби между старинните къщи на Темпъл и чак сега ми просветна, че ме беше оставил като залог за дължимата сума.
— От театъра ли сте? — попита таксиметровият шофьор.
— Моля?
Каква беше тази пърхаща сянка над нас?
— Имам предвид, заради необикновените ви костюми.
— Не, от музея. — От покрива на колата долитаха странни драскащи звуци. Сякаш някоя птица бе кацнала отгоре. Една голяма птица. — Какво е това?
— Кое? — попита таксиметровият шофьор.
— Мисля, че върху колата има гарга или нещо подобно — казах, изпълнена с предчувствие.
Разбира се, съществото, което наведе глава от покрива и надникна през предното стъкло, не беше гарга, а малкият гаргойл от Белгравия. Когато видя ужасената ми физиономия, котешкото му лице се разтегна в триумфираща усмивка и от устата му се изля цял фонтан върху прозореца.
Любовта нищо не ще задържи,
не познава тя ни двери, ни тъми.
Прониква тя навред.
Без начало и без край,
размахала криле, ще победи вечността.
МАТИАС КЛАУДИУС
(1740-1815)
Глава 2
— Изумена си, нали? — извика малкият гаргойл. Откакто слязох от таксито, не беше спрял да ми говори. — От такива като мен не можеш да се отървеш толкова лесно.
— Да, добре. Виж сега...
Погледнах притеснено към таксито. Бях казала на шофьора, че веднага трябва да изляза на свеж въздух, защото ми е лошо и сега той гледаше подозрително към мен и се чудеше защо говоря със стената.
— Освен това мога да летя. — За доказателство гаргойлът разтвори криле. — Също като прилеп. И съм по-бърз от всяко такси.
— Сега ме чуй! Само защото те виждам, това не означава, че...
— Виждаш и чуваш! — прекъсна ме гаргойлът. — Знаеш ли колко рядко се среща това? Последната, която можеше да ме вижда и чува, беше мадам Тюсо, но за съжаление тя не ценеше особено много моята компания. Обикновено ме ръсеше със светена вода и се молеше. Бедната, беше много чувствителна. — Той завъртя очи. — Нали се сещаш, прекалено много отрязани глави... — Отново от устата му изригна воден фонтан, който се изля точно пред краката ми.