Престъпен ум

— Е, къде в Илинойс отиваме? — попита Кортни.

— Не отиваме в Илинойс — хладно отвърна Лушън.

Тейлър се поколеба за миг.

— Как така? Ти каза, че ще ходим в Илинойс.

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че ни трябва достатъчно гориво, за да изминем разстоянието от тук до Илинойс. Ако имаме достатъчно гориво до Илинойс, това означава, че горивото ще ни стигне и до Ню Хампшър. Там отиваме.

Седалката на Лушън беше неподвижна, но всички други се завъртаха на триста и шейсет градуса. Хънтър не завъртя седалката си, за да го погледне, и продължи да гледа напред, но не се изненада, че Лушън продължава да играе игрички.

— Ню Хампшър — каза Кортни.

— Точно така, агент Тейлър. «Живей свободен или умри.»3

— Добре. И къде по-точно в Ню Хампшър отиваме?

— Кажете на пилота да се отправи към Ню Хампшър. Ще му кажа още подробности, щом навлезем във въздушното пространство на щата.

Тейлър предаде инструкциите на пилота и се върна на мястото си. Като Хънтър и тя предпочете да не сяда с лице към затворника.

Минута по-късно самолетът рулира до края на пистата и пилотът съобщи, че имат разрешение да излетят. Реактивните двигатели забръмчаха и след двайсетина секунди машината се понесе във въздуха. Самолетът се наклони надясно и няколкото лъчи слънчева светлина, които успяха да проникнат през тъмните облаци, се отразиха ярко в корпуса.

Хънтър гледаше през прозореца, докато земята долу постепенно се отдалечаваше. За него затвореният въздух в самолета беше по-гъст от всякога, сякаш бе замърсен от присъствието на Лушън.

Тейлър седеше неподвижно, втренчила очи право напред, опитвайки се да подреди множеството мисли, експлодиращи в главата ѝ. Носеше шише с вода и на всяка една-две минути отпиваше малка глътка. Не беше жадна, но това беше нервен рефлекс, нещо, което тялото ѝ бе принудено да прави несъзнателно, за да се успокои.

Хънтър също се бореше с мислите си, но този път двайсетте години на гняв и отчаяние напираха да намерят отдушник.

Бяха летели повече от половин час, когато отново чуха гласа на Лушън.

— Вярвате ли, че някои хора се раждат «зли», агент Тейлър? — попита той.

Кортни отново отпи глътка вода и погледна Хънтър. Той сякаш не беше чул въпроса. Цялото му внимание бе насочено към света извън самолета, а не вътре в него.

Тейлър не отговори, но Лушън продължи:

— Знаете, че мнозина криминолози, психолози и психиатри са на мнение, че човек може да се роди «зъл», нали? С някакъв ген на злото.

Тя не каза нищо.

— Щом те вярват в съществуването на ген на злото, това означава, че мислят, че да бъдеш зъл или да проявяваш изключително насилие, може да бъде генетично състояние. Смятате ли, че това е вярно, агент Тейлър? Мислите ли, че едно новородено наистина може да наследи зло и да бъде убиец, както някое друго наследява хемофилия или цветна слепота?

Кортни мълчаливо изпи глътка вода.

— Хайде, доставете ми удоволствие, агент Тейлър — настоя Лушън. — Мислите ли, че зъл и безчувствен убиец като мен може да е продукт на генетично наследство?