Престъпен ум

Тя все още беше свита на кълбо в ъгъла на пленническата си килия, с мръсното и смърдящо одеяло, увито като какавида около крехкото ѝ тяло. Но колкото и плътно да се загръщаше в отвратителната дрипа или да се притискаше до сетната, пак ѝ беше студено. Треската можеше да е отминала или да се е влошила. Вече не можеше да определи. Всяка частица в тялото ѝ я болеше толкова силно, че тя постоянно беше на път да припадне.

Единственият звук в килията ѝ беше досадното бръмчене на мухите, които кръжаха около препълнената с изпражнения кофа в отсрещния ъгъл.

Мадлин се закашля два пъти и пресъхналото ѝ гърло заедно с лицето и главата ѝ сякаш мигновено се запалиха, готови да експлодират. Клепачите ѝ запърхаха като крила на пеперуда от предизвикващата гадене болка и тя подпря глава на стената, надявайки се, че няма отново да изпадне в безсъзнание.

Успя да се съвземе за пореден път и погледна неузнаваемите си кокалести ръце и пръсти. Ноктите ѝ бяха изпочупени и покрити със засъхнала кръв, а кокалчетата ѝ — зачервени и подути като на старица, страдаща от остър ревматизъм. Никога не беше отслабвала толкова много и не се бе чувствала толкова немощна, гладна и жадна.

Мадлин осъзна, че на някои места одеялото е влажно, вероятно от изпотеното ѝ тяло, докато е имала висока температура. Беше толкова отчаяна, че в момент на лудост поднесе одеялото към устата си и лакомо го засмука, опитвайки се да изкопчи малко влага от плата върху напуканите си устни, но само напълни устата си с мръсотия и такъв противен вкус, че се задави.

След малко престана да кашля и огледа килията, но обезводняването и липсата на храна вече бяха започнали да ѝ се отразяват физиологично и неврологично. Очите ѝ нямаха сила да се съсредоточат върху нищо, което се намира по-далеч от един метър.

На пода бяха разхвърляни празни шишета. В тях не беше останала нито капка вода, но това не ѝ попречи да вземе едно и отново да опита. Тя допря шишето до устата си, отметна назад глава и започна да го стиска и мачка, но вътре нямаше нищо.

Изтощена от усилието, Мадлин пусна шишето на пода.

Клепачите ѝ потрепнаха още веднъж. Чувстваше се отчаяно уморена и завладяна от тъга, но не искаше отново да заспива. Знаеше, че прекомерната умора означава, че организмът ѝ постепенно спира да функционира и няма достатъчно енергия, за да стои буден и да поддържа работата на органите. Тялото ѝ беше като огромна фабрика, която затваря някои цехове, защото няма достатъчно суровини, за да поддържа производството.

Мадлин си спомни, че веднъж гледа телевизионен документален филм за тези неща. Как дехидрираното и недохранено тяло бавно се самоизяжда. Първо запасите от тлъстини, а после протеините и хранителните вещества от мускулите, докато всичко свърши и енергията се изчерпи. След това тялото започва да преустановява дейността си. Главните органи като черния дроб и бъбреците престават да функционират правилно. Мозъкът, който се състои приблизително от седемдесет и пет-осемдесет процента вода, усеща най-осезаемо пагубните ефекти на обезводняването. Реакциите му варират при различните хора, при това съвсем произволно, от ярки и образни халюцинации до пълно изгаряне. И на този етап уврежданията, причинени на мозъка, са необратими.