Престъпен ум

Хънтър се бе съсредоточил върху света отвъд прозореца на кабинета.

— Два дни по-късно Мадлин все още не се била върнала — продължи Кенеди. — И тогава съквартирантката ѝ, Селина Нунес, отишла в полицията и съобщила за изчезването ѝ. Въпреки усилията си следователите от отдел «Изчезнали лица» не открили абсолютно нищо. Никой не знае как изглежда загадъчният мъж, който я поканил на вечеря на девети април. Барманът в заведението, където Мадлин била предишната вечер, я помни. Освен това си спомня, че я видял да говори с мъж, малко по-възрастен от нея, но не обърнал внимание на лицето му и не могъл да даде на полицията точно описание. — Кенеди нагласи по-добре очилата за четене на носа си. — Мадлин работела в «Грижи за раково болни» и по-конкретно осигурявала подкрепа и приятелство на деца с неизлечим рак, Робърт. Тя е добър човек.

Кенеди предложи разпечатката на Хънтър.

Детективът от лосанджелиската полиция не помръдна.

— Погледни я, Робърт.

След няколко секунди Хънтър най-после откъсна очи от прозореца и погледна листа в ръката на Кенеди. Към него бе прикрепена втора разпечатка — портретна фотография на Мадлин Рийд с размери петнайсет на десет сантиметра. Тя беше привлекателна млада жена със светла и гладка кожа, очи, които имаха малко ориенталски вид и бяха зелени на цвят, и лъскава черна коса, дълга до раменете. Усмивката ѝ беше непорочна и невинна. Изглеждаше щастлива.

— Фактът, че Лушън може да знае къде е Мадлин Рийд, не се е променил, Робърт — повтори Кенеди. — Не можеш да си тръгнеш точно сега. Не можеш да ѝ обърнеш гръб.

Хънтър погледа снимката още малко и мълчаливо я върна на директора.

Кенеди се възползва от възможността да го притисне.

— Знам, че не работиш за мен, Робърт, затова не мога да ти заповядвам да направиш нищо, но те познавам. Знам какви са моралните ти ценности. Знам какво отстояваш и на какво си посветил живота си. И ако сега позволиш на чувствата си да диктуват действията ти, колкото и наранен и ядосан да се чувстваш, после няма да можеш да се примириш със себе си. Няма да можеш да се погледнеш в огледалото. Съзнаваш го много добре.

Зад очите на Хънтър започваше да напира силно главоболие.

— От двайсет години търся убийците на Джесика, Ейдриън. — Гласът му беше тих и изпълнен с болка. — Не е минал нито един ден, в който да не съжалявам, че не бях там да ѝ помогна в онази нощ. От тогава не е минал ден, в който да не съм обещавал на нея и на себе си, че ще ги намеря и ще ги накарам да си платят, каквито и да са последиците за мен.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш?

— Да — отвърна Кенеди.

— Тя беше бременна — каза Хънтър.

Думите изкараха въздуха от белите дробове на Кенеди. Той погледна недоумяващо Хънтър.

— Джесика беше бременна — повтори Робърт. — Разбрахме го в онази сутрин, с тест за бременност, но и двамата вече знаехме, че е така. Това беше причината тя да запази маса в ресторанта. Трябваше да празнуваме. И двамата бяхме… — Хънтър млъкна, за да си поеме дъх. — Много щастливи.