Обект № 522 [bg]

— Интересно как се е държал по време на разпита — отбеляза Сакс.

Лагранж се засмя:

— Интересно, че повдигате въпроса. Това е най-странното в цялото разследване. Изглеждаше като замаян. Втрещи се, когато ни видя. Арестувал съм доста хора, някои — професионалисти. Хора с опит, имам предвид. Но никой не се е преструвал на невинен толкова успешно и с такава лекота. Голям актьор. Спомняте ли си да е имал такива заложби, детектив Райм?

Райм не отговори. Вместо това попита:

— Какво стана с картината?

Кратко мълчание.

— Това е другото. Още не сме я намерили. Не беше в къщата му, но хората ни намериха пръст по задната седалка на колата и в гаража. Съвпада с проби от парка, където е ходил да тича. Предполагаме, че я е заровил някъде.

— Един въпрос, детективе — каза Райм и замълча.

От другата страна на линията последва пауза, чуха се приглушени думи на фона на вятъра.

— Казвайте.

— Може ли да видя документацията?

— Документацията? — Не беше въпрос, по-скоро признак на колебание. — Случаят е ясен. Водим всичко според правилата.

— Не се съмняваме — побърза да уточни Сакс. — Но доколкото разбрахме, той е отказал да приеме споразумение.

— О, искате да го убедите да приеме? Да, разбирам. Така е най-добре за него. Е, при мен има само копия. Цялата документация е при прокурора. Но мога да ви изпратя докладите. След ден-два, става ли?

Райм поклати глава. Сакс каза:

— Ако говорите с хората в архива и няма проблеми, мога лично да отида да ги взема.

Вятърът отново засвири от микрофона, после внезапно спря. Лагранж се беше прибрал на завет.

— Да, добре. Ще им се обадя още сега.

— Благодаря.

— Няма защо. Късмет.

След като затвориха, Райм се усмихна:

— Беше добра идея. Да споменеш за споразумението.

— Трябва да познаваш събеседника си.

Сакс преметна чантичката си през рамо и тръгна към вратата.