Среднощно слънце [bg]

Четвърта глава

Кнют ми донесе безцветен, лепкав, гъст лосион с отвратителна миризма. Да не съдържаше напалм? Същото се запитах и за двете бутилки прозрачна, смърдяща на спирт течност, които Кнют бе купил от Матис. Нямаха етикет и бяха запушени с коркови тапи. Сутринта донесе повече слънце, но и вятър, който свирукаше в кюнеца на печката. Сенките на облаците се плъзгаха по безлюдния, еднообразно нагънат пейзаж подобно на стада северни елени, за секунди оцветяваха блудкаво резедавата растителност в тъмнозелено, угасяваха слънчевите отражения в далечните езерца и проблясъците в миниатюрни кристали по голите скали. Наподобяваха внезапно зазвучал, нисък басов тон в песен с висока тоналност. Но така или иначе, песен в минорна гама.

— Мама поръча да те поканя на сбирката в молитвения дом. — Момчето седеше срещу мен.

— Благодаря — погалих бутилката.

Само я подуших и пак я запуших с корковата тапа, без да отпия. Любовна игра преди същинската част. Колкото повече отлагаш удоволствието, толкова по-хубаво е после. Или по-лошо — зависи от гледната точка.

— Тя смята, че можеш да бъдеш спасен.

— А ти на друго мнение ли си?

— Да.

Станах и надникнах навън. Еленът се беше върнал. Сутринта го видях и с изненада установих какво облекчение изпитвам. Вълци. Мислех, че в Норвегия вече няма вълци.

— Дядо проектираше църкви. Беше архитект, но не вярваше в Господ. Смяташе, че със смъртта всичко свършва. И аз мисля като него.

— И в Христос ли не е вярвал?

— Щом не е вярвал в Бог, значи не е вярвал и в Божия син.

— Ясно — кимна Кнют. — И той ще гори в ада.

Позасмях се.

— Ако е така, значи вече гори от доста време. Почина още когато бях на деветнайсет. Не ти ли се струва малко несправедливо? Дядо Басе беше свестен човек. Помагаше на хора в беда, а същото не важи за голяма част от познатите ми християни. Ако можех да съм поне наполовина толкова свестен човек, колкото беше дядо…