Зимата на света [bg]

II

В Берлин Лойд Уилямс откри боксов клуб, в който можеше да тренира по час на ден за съвсем малка такса. Намираше се в квартала Вединг, работнически район на север от центъра на града. Упражняваше се с бухалките и медицинската топка; скачаше на въжето, удряше крушата, после надяваше каската и правеше пет рунда на ринга. Треньорът му намери спаринг партньор, немец на неговите години и от категорията му — Лойд беше полусредна. Момчето имаше хубаво бързо кроше, което изскачаше от нищото и закачи англичанина няколко пъти, докато той не му върна с ляв удар и не го събори в нокдаун. Лойд беше израсъл в тежък квартал — лондонския „Ийст Енд“. На дванадесет го тормозеха в училище. — Същото беше и с мене — рече вторият му баща, Бърни Лекуит. — Най-умният в училище, и гаменът на класа те подхваща. Бърни, когото той наричаше „тате“, беше евреин — неговата майка говореше само идиш. Той заведе Лойд в Боксовия клуб на Олдгейт. Етел не одобри работата, но Бърни излезе на глава с нея — нещо, което не се случваше често. Лойд се научи да се движи бързо и да удря силно, и тормозът спря. Появи се и счупеният нос, заради който нямаше да изглежда голям хубавец. Той откри и един талант — имаше бързи рефлекси и борбена жилка, та печелеше награди на ринга. Треньорът не остана доволен, когато Лойд предпочете да отиде в Кембридж, вместо да стане професионален състезател. Взе си душ, облече отново костюма, отиде в един работнически бар, поръча халба наливна бира и седна да пише на природената си сестра Мили за инцидента с кафявите ризи. Тя му завиждаше за пътуването с майка им, и той й беше обещал да я осведомява често. Лойд беше разтърсен от тазсутрешната сцена. Политиката беше част от неговото всекидневие — майка му бе депутат, баща му — съветник в общината на Лондон, а той самият — председател на Лигата на лейбъристката младеж за столицата. Но винаги политиката се състоеше от дебати и гласуване — до днес. Досега не бе виждал униформени разбойници да опустошават вестникарска редакция, а полицията да наблюдава и да се усмихва. Това беше политика без ръкавици и видът й го смая. — Дали това би могло да се случи и в Лондон, Мили? — написа той. Първата му реакция беше да си отговори, че не може. Ала някои от британските индустриалци и собственици на вестници симпатизираха на Хитлер. Само преди няколко месеца депутатът сър Осуалд Моузли създаде Британския фашистки съюз. Подобно на нацистите, и тези сновяха навсякъде в униформи. Какво ли предстоеше? Завърши писмото, сгъна го и се качи на Ес-бана за центъра. Той и майка му щяха да вечерят заедно с Валтер и Мод фон Улрих. На Лойд постоянно му бяха говорили за Мод. Тя и майка му бяха — колкото и да бе невероятно — приятелки. Етел беше започнала да работи като прислужница в дома на семейството на Мод. По-сетне и двете бяха суфражетки и се бореха за избирателните права на жените. По време на войната издаваха заедно феминисткия вестник Войнишка съпруга. После се скараха за политическата тактика и се поотчуждиха. Лойд живо си спомняше пътуването на семейство фон Улрих до Лондон през двадесет и пета. Тогава бе десетгодишен — достатъчно голям, за да се чувства неудобно, задето не говори немски, докато Ерик и Карла, само по на пет и три години, бяха двуезични. Точно тогава Етел и Мод прекратиха спора си. Стигна до ресторанта Бистро Робер. Интериорът беше в стил ар деко, с безмилостно правоъгълни столове и маси и сложно усукани лампи с оцветени стъклени абажури; харесваха му колосаните бели салфетки, застанали „мирно“ до чиниите. Останалите трима вече бяха там. Още щом доближи масата, установи, че жените са смайващо красиви. И двете бяха елегантни, добре облечени, привлекателни и уверени. Привличаха възхитените погледи на останалите посетители. Запита се доколко майка му може да е заела от аристократичната си приятелка част от усета си за модата.