Замръзване [bg]

— Искам да намерите мъжа, който уби малкото ми момиченце — каза Джон Уелингтън Фриърс.

— Защо решихте да дойдете при мен? — попита Курц.

— Защото сте частен детектив.

— Не съм. Аз съм престъпник, който е освободен предсрочно за добро поведение. Нямам разрешително за частен детектив, нито пък някога отново ще получа такова.

— Но вие сте опитен детектив, господин Курц.

— Вече не съм.

— Доктор Фредерик каза…

— Пруно дори не знае кой ден сме днес.

— Той ме увери, че вие и партньорката ви, госпожица Филдинг, сте най-добрите…

— Това беше преди повече от дванадесет години — отвърна Курц. — Не мога да ви помогна.

Фриърс потри отново очи и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Ръката на Джо все още беше на пистолета. Пръстът му остана на спусъка.

Мъжът извади малка цветна снимка и я плъзна по масата към Курц — на нея имаше чернокожо момиче на тринадесет или четиринадесет години, облечено в черен пуловер и със сребърно колие. Хлапето беше привлекателно и с приятен външен вид, а в очите му блестеше много по-жива версия на интелигентността на Джон Уелингтън Фриърс.

— Дъщеря ми, Кристъл — каза чернокожият. — Беше убита преди двадесет години. Мога ли да ви разкажа историята?

Курц не отговори.

— Тя беше нашето малко момиченце — продължи Фриърс. — На мен и на Марша. Кристъл беше умна и талантлива. Свиреше на цигулка… Аз съм концертиращ цигулар, господин Курц, и знам, че дъщеря ми беше достатъчно надарена, за да стане професионален музикант, но това дори не беше основният ѝ интерес. Тя беше поетеса — не просто редящ стихове юноша, а истинска поетеса. Доктор Фредерик потвърди това, а както знаете, той не беше само философ, но също така надарен литературен критик…

Курц продължи да мълчи.

— Кристъл беше убита преди двадесет години от човек, когото всички познавахме и на когото имахме доверие — колега от факултета. По онова време преподавах в Чикагския университет и живеехме в Еванстън. Джеймс Б. Хансън беше професор по психология. Той имаше семейство — съпруга и дъщеря на годините на Кристъл. Двете яздеха заедно. Купихме кон на дъщеря си — казваше се Дъсти — и го настанихме в една конюшня извън града, където Кристъл и Дениз, така се казваше момичето на Хансън, яздеха всяка събота, когато времето го позволяваше. Двамата с колегата ми се редувахме кой да ги кара дотам и ги изчаквахме, докато вземаха уроци по езда — един уикенд беше той, на следващия — аз.

Фриърс млъкна и си пое глътка въздух. Зад гърба му се разнесе някакъв шум и той се обърна да провери какво става. Коу и квартетът му се завърнаха на сцената и подхванаха бавна версия на Inchworm, която напомняше на стила на Патриша Барбър.