Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Ще отлетим от площадката върху нея.
— Още тази нощ? — възкликна Маскул и му хвърли бърз поглед.
— Да.
— Значи това са дверите към Арктур, а Краг пътува на север, за да ги отвори пред нас — промърмори Маскул и се усмихна, но погледът му остана сериозен.
— Вече не мислиш, че пътуването е невъзможно, струва ми се — смутолеви Найтспор.
След два километра пътят се отдалечи от брега и рязко изви към вътрешността и към хълмовете. С Найтспор начело те го изоставиха и стъпиха на трева. Едва забележима козя пътека следваше ръба на скалистите урви, но след километър свършваше. Двамата мъже с усилие се катереха по хълмовете, пресечени от дълбоки дерета. Слънцето се скри зад върховете и неусетно се здрачи. Накрая те трябваше да спрат, тъй като пътят стана непроходим. Планинският зъбер се спускаше отвесно чак до скалистия бряг и покритият с хлъзгава трева скат беше непристъпен. Маскул се спря, поглади брада и се запита какво ще правят оттук наметне.
— Ще трябва да лазим — рече Найтспор, — но добре, че и двамата сме привикнали на катерене, пък и няма да е продължително.
Той посочи към тесен перваз по дължината на високата урва над пропастта недалеч от мястото, където стояха. Широчината му беше около двайсет-двайсет и пет сантиметра. Без да е получил съгласието на Маскул за подобна авантюра, той се обърна и тръгна бързо по дължината на перваза. Като видя, че няма избор, Маскул го последва. Козирката не беше по-дълга от четиристотин метра, макар кратката разходка по нея да беше доста неприятна и опасна. Надолу скалата се спускаше отвесно право в морето. На места трябваше да напредват с прилепен о нея гръб, защото нямаше място да направят крачка. Плисъкът на вълните достигаше до тях като глухо заплашително бучене.
Те заобиколиха някаква издатина и корнизът се разшири в достатъчно широка скалиста площадка, която завършваше рязко в празното пространство. От отсрещния бряг ги разделяше само тесен проток.
— Тъй като не можем да продължим, предполагам, че това е твоят проток Сорджи — обади се Маскул.
— Да — потвърди приятелят му, който коленичи и легна на скалата с лице надолу. После проточи глава и рамене над ръба и погледна към дълбоките води на пролива.
— Какво толкова интересно има долу, Найтспор? Не получи отговор и реши да последва примера на приятеля си, за да разгледа — сам дъното на бездната. В настъпващия мрак не се различаваше почти нищо, морето долу се губеше. Докато напразно се взираше, Маскул дочу удари на барабан откъм ивицата на брега в ниското. Едва доловими, но съвсем отчетливи. Четири удара, третият по-силен. През цялото време, докато остана легнал, ги чуваше непрекъснато. Плисъкът на разбиващите се вълни не заглушаваше звука, който сякаш идваше от друг свят… Двамата мъже се изправиха.
— Да чуем барабана ли дойдохме? — попита Маскул.
Найтспор му отправи един от странните си погледи.
— Местните хора го наричат Барабана на Сорджи. Повече няма да чуеш това име, но сигурно отново ще се натъкнеш на звука.
— Какво ще означава тогава? — удиви се Маскул.
— Всеки път нещо различно. Само се старай да го чуваш все по-отчетливо… Стъмни се, вече трябва да се връщаме — прекъсна обяснението си той внезапно.
Маскул автоматично извади часовника си. Минаваше шест часът… Но не мислеше за времето, а за думите на Найтспор.
Беше се стъмнило съвсем, когато мъжете се завърнаха в подножието на кулата. В черното небе блестяха ясните звезди. Арктур се виждаше на изток, малко над морето, точно срещу тях. Пред кулата Маскул откри, че вратата е отворена. От изненада той инстинктивно сграбчи ръката на Найтспор.
— Виж! — възкликна. — Краг е пристигнал!
— Да — спокойно отвърна приятелят му. — По-бързо да идем в къщата.
— Защо да не влезем в кулата? Сигурно е там, щом вратата е отворена. Ще отида да проверя.
Найтспор изсумтя, но не възрази. Маскул влезе и се озова сред пълен мрак. Запали кибрит и под треперливата светлинка забеляза спираловидно каменно стълбище.
— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се той към Найтспор, но приятелят му отказа.
— Ще остана да те чакам тук — рече той.
Маскул се затича по стълбите, макар само след десетина крачки да бе принуден да спре, за да си поеме дъх. Струваше му се, че трябваше да носи нагоре тялото не на един, а на трима Маскуловци. Колкото повече се изкачваше, усещането, че е премазан под тежко бреме ставаше все по-силно. Мускулите му не издържаха, кислородът не му стигаше, сърцето му биеше като корабна машина. Лицето му се обля в пот. На двадесетото стъпало Маскул беше направил пълен кръг вътре в кулата и се озова пред първия прозорец, разположен във висока и дълбока амбразура.