Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Господин Мускардо, отец Георги и останалите си разделиха братски оскъдните храни, заливайки ги с няколко чашки чай, подсладен от щипка червена захар, както правеха китайците, после, като видяха, че боксерите още не се бяха решили да ги нападнат, подновиха пътя си заедно със стария селянин, когото кръвожадните бандити не биха пощадили, ако останеше в колибата си.
Стрелецът беше разделил колоната си на две групи: първата трябваше да потърси път и да го разчисти; втората, съставена от италианци и няколко китайци — да прикрие оттеглянето.
Боксерите обаче този път, изглежда, бяха решили да не се залавят за ново сражение. Следваха колоната отдалече, като стреляха от време на време, без да засягат някого.
По едно време се засилиха да стрелят по колибата, за да накажат стареца, задето беше приел християни.
Към осем сутринта колоната, все така следвана от бандитите, оставяше вече оризищата и стигаше до горичка от камфорови дървета.
Бегълците се спряха отново за известно време сред дърветата, чиито дънери бяха повече от достатъчни, за да ги защитят от куршумите на бандитите, докато някои от китайците отидоха още напред, за да изследват околностите и да потърсят реката.
След четвърт час китайците, които бяха изпратени на разузнаване, се върнаха и известиха, че реката се намира наблизо и че са намерили две лодки, които биха могли да ги поберат.
— Спасени сме — каза господин Мускардо. — Тази река е много дълбока и бърза. Боксерите няма да могат да я преминат така лесно.
Оттеглянето, все така в добър ред, започна. Към девет часа колоната стигна на брега на реката, без да загуби нито един човек.
VII. ПРЕДАТЕЛЯТ
Реката беше широка и много бърза, протичаше сред два отвесни бряга, които правеха слизането много трудно, особено под непрекъснатия огън на боксерите.
Край реката колоната намери две от онези широки, плоскодънни лодки, които китайците наричаха „менг“.
Господин Мускардо се беше спрял на брега, като гледаше ту реката, ту боксерите. Те като че ли бяха открили намеренията на бегълците и усилваха хода си, за да им попречат да се качат на лодките.
— Няма да успеем толкова лесно — каза той на отец Георги. — Тези разбойници няма да ни оставят да излезем на открито и ще продупчат лодките ни.
— Няма какво да се колебаем, брате — отговори мисионерът. — Да се качат по-напред китайците, а дотогава ще посрещаме неприятеля.
— Китайците напред! — извика бившият стрелец. — А ние да задържим неприятеля за няколко минути!
Докато италианците приклекваха на колене зад скалите, които укрепваха брега, китайците започнаха да слизат в безредие, изплашени от куршумите, които вече свистяха във въздуха.
— Полека! — викаше отец Георги. — Не бързайте! Моят брат е зад нас.
Думите му отидоха на вятъра. Монголците, които бяха дали досега несъмнени доказателства за храброст, като че бяха загубили спокойствието си.
Докато те се боричкаха и си оспорваха местата, бившият стрелец и неговите хора показваха истински чудеса от храброст, за да задържат бандитите.
Борбата, разбира се, беше много неравна — десет срещу тридесет. И макар че боксерите имаха лоши пушки, не един куршум достигна до реката.
— Смелост! — стрелецът продължаваше да стреля. — Още няколко минути и всички ще бъдем спасени!
Работниците започнаха да се колебаят. Двама от тях бяха убити, трети — ударен в крака — беше пренесен на борда на втората ладия от отец Георги.
Боксерите, окуражени от тези успехи, се хвърлиха върху групата храбреци от всички страни и виеха като демони. Залповете не ги задържаха вече.
— Татко — каза Енрико, — не можем да устояваме повече, а цевта на пушката ми изгаря пръстите.
— Още едно усилие! — викаше господин Мускардо, избягал досега от вражеските куршуми. — Още един хубав залп, там в средата! Братко, бързо скачай в шалупата! Свършиха ли китайците? Още един залп нататък!
Сега вече паниката беше обзела всички. Европейци и китайци се бяха хвърлили върху двете шалупи, като се мъчеха да се качат всичките изведнъж А в това време глутницата боксери стигна до брега.
— Напред! — извика бившият стрелец, като видя, че мисионерът и неговите другари се бяха наместили вече във втората ладия.
Тъй като тя беше по-леко натоварена, веднага бе спусната във водата. Другата обаче, която бе заета от китайците, бе останала на суша, въпреки отчаяните усилия на тези, които бяха в нея.
— Слезте във водата! — извика господин Дускардо. Гласът му се загуби сред бесните викове на боксерите.
Бандитите слизаха по брега и скачаха като тигри.
— Братко, да спасим китайците! — извика отец Георги, като грабна пушката.