Шинджу

— Почитаеми управителю, водя ви личен гост — и пристъпи напред, за да освободи място за Сано.

Управителят, седнал зад отрупано с документи писалище, посрещна молбата на Сано с явно недоумение. После сви рамене и нареди на пазача:

— Доведи ета16 — след което поясни на Сано с извинителен тон: — Трябва да ви помоля да изчакате навън, йорики. На ета е забранено да влизат в тази сграда17.

Сано последва пазача обратно в малкия двор, като разсъждаваше над тази част от затворническия протокол. Ета бяха най-низшите окаяници, дъното на обществото. Хората ги смятаха за духовно скверни, защото по наследство вършеха всякакви свързани със смъртта дейности. Всички ги отбягваха и ета живееха изолирани от останалото население в покрайнините на града. Не можеха да сключват брак извън рамките на собствената си прослойка, нито пък по какъвто и да било начин да избягат от нея. Възлагаха им най-мръсната и презряна работа — изпразваха помийни ями, събираха отпадъци, отнасяха труповете след наводнения, пожари или земетресения и служеха като персонал в затвора и моргата. Сано знаеше, че тук с труповете се занимават точно ета, но нямаше представа, че дори и в затвора достъпът до определени места им е забранен.

— Моля, изчакайте тук, господарю.

Пазачът изчезна зад ъгъла на постройката. След малко се върна, придружен от трима ета в еднакви къси кимона от неизбелено платно. Единият от тях беше прехвърлил петдесетте, а другите едва ли имаха и двайсет години. В очите им се четеше страх, а по лицата им беше изписан ужасът на хванати в капан животни. И тримата едновременно паднаха на колене с прострени напред ръце и опрени в земята чела. Двамата младежи трепереха и Сано знаеше защо: стига да поискаше, един самурай можеше да ги убие заради случайна своя приумица — да изпробва нов меч например, при това без да го заплашва каквото и да било законово наказание. Но веднага в съзнанието му изплуваха всички ужасяващи истории за изтезания на затворници, които бе чувал. Мъчителите, тъмничарите и палачите винаги бяха ета. В този миг Сано изпитваше към тримата ета едновременно съчувствие и погнуса.

— Вие ли сте обработили двата трупа от шинджу, докарани тези сутрин?

Последва мълчание. По-възрастният се престраши и отвърна:

— Да, господарю.

Другите двама само кимнаха в знак на потвърждение.

— Да сте видели някакви белези, които да подсказват, че не е самоубийство? Някакви рани? Синини?

— Не, господарю — едва чуто промълви по-възрастният.

Другите, които вече трепереха неудържимо, този път останаха безмълвни.

— Не се страхувайте. Мислете. Спомнете си как изглеждаха телата.

— Съжалявам, господарю. Не знам.

След още няколко опита Сано си даде сметка, че едва ли ще получи полезна информация от стъписаните и онемели от страх ета.

— Добре, свободни сте — каза той разочаровано.

Двамата младежи припряно се отдръпнаха, все така на колене, после станаха и тичешком изчезнаха. Но възрастният не помръдна от мястото си: