Червена лилия
- Автор: Робертс Нора
- Серия: in the garden #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червена лилия». Краткое содержание книги:
От векове голямата стара къща в покрайнините на Мемфис е обитавана от фамилията Харпър. Откакто се помнят всички, из коридорите й броди призракът на Печалната невеста, която пее приспивни песни нощем…
Хейли Филипс пристига в Мемфис с надеждата за ново начало за себе си и нероденото си дете. Не иска подаяния от далечната си роднина Роз, а само работа в процъфтяващия й градинарски център „В градината“. Намира дом, в който е заобиколена от красота и най-добрите приятели на света — сред тях е и Харпър, синът на Роз. За радост на младата жена, малката й дъщеричка Лили силно се привързва към него. Но фантазиите на Хейли за Харпър като нещо повече от приятел я изпълват с тревога…
Бои се, че ако се предаде на желанието, основите, които са поставили с него, ще рухнат. Особено когато започва да подозира, че чувствата й вече не са изцяло нейни. Проблясъци от миналото и поредица странни прояви я карат да повярва, че Печалната невеста е намерила начин да прониква в съзнанието и тялото й. Време е Невестата най-сетне да намери покой, за да може Хейли отново да опознае собственото си сърце и да реши дали е готова да го изложи на риск…
— Дами и господа, вече наистина се върнах към предишния си образ.
На долния етаж Харпър се бе изтегнал в едно кресло, отпиваше бира и гледаше как Мич докосва ръцете на майка му, докато двамата разказваха подробно за пътуването си на Лоугън, Стела и момчетата.
Вече бе чул голяма част при едночасовия телефонен разговор, когато бе позвънил у дома следобед. Всъщност не ги слушаше, а загледан в тях, си мислеше колко е хубаво, че майка му най-сетне е намерила човек, който очевидно я боготвори.
Радваше се за нея… и изпитваше облекчение. Колкото и добре да можеше да се грижи за себе си — а майка му наистина се справяше доста добре, — за него бе утеха да знае, че има до себе си разумен мъж, способен да й бъде опора.
След случилото се през изминалата пролет, ако Мич не се бе преместил в къщата, самият той би го направил. Но би се чувствал малко неловко, защото Хейли живееше тук.
„За всички бе по-удобно да си остана в някогашния гараж за файтони“, помисли си Харпър. Може би се намираше малко далеч, но това го устройваше.
— Казах му, че е полудял — продължаваше да говори Роз, жестикулирайки с чашата вино в ръка и потупвайки Мич по раменете. — Уиндсърфинг? Какъв смисъл има човек да се мъчи да се задържи върху плаваща дъска с прикрепено платно? Но той просто трябваше да пробва.
— Веднъж и аз опитах. — Стела седеше до тях, с разпилени по раменете червени къдрици. — През пролетната ваканция в колежа. Щом схванеш какво трябва да правиш, става забавно.
— Чувал съм това — промърмори Мич и накара Роз да се усмихне широко.
— Стъпва върху сърфа и след две секунди — цоп! Отново се качва, задържа се и тъкмо мисля, че се е научил, за пореден път се преобръща във водата!
— Дъската беше дефектна — оплака се Мич и я смушка закачливо в ребрата.
— О, разбира се! — съгласи се шеговито Роз. — Но едно мога да ви кажа за нашия Мичъл: не се отказва лесно. Не зная колко пъти се нагълта с вода и с мъка се довлече обратно до сърфа.
— Шестстотин петдесет и два.
— А ти, Роз? — попита Лоугън. Едрият мускулест и як мъж седеше до Стела, повдигайки чашата си с бира.
— О, не обичам да се хваля — отвърна скромно тя и погледна ноктите на ръцете си.
— Напротив. — Мич отпи голяма глътка сода и изпъна дългите си крака. — Обича, и още как. — Той прокара ръка през въздуха. — Просто фучеше, сякаш се е родила върху някоя от онези проклети дъски.
— Всички от рода Харпър сме атлетични и с вродена дарба за пазене на равновесие.
— Наистина не обича да се хвали — отбеляза ехидно Мич. Сетне погледна в посоката, от която се чуваше тракане на токчета по паркета.
Харпър стори същото и почувства как вродената дарба за пазене на равновесие му изневери.
Хейли изглеждаше зашеметяващо с прилепналата червена рокля и обувките с твърде висок ток. Краката й му се сториха безкрайно дълги. По тях един мъж би плъзгал поглед с часове. Прическата й бе дяволски секси, а устните — яркочервени и горещи.
„И тази жена е майка!“, напомни си той. Не биваше да си представя как би докосвал тези устни, докато я гледаше да се приближава, носейки Лили. Просто такива фантазии бяха непочтени.
Лоугън, който седеше срещу него, подсвирна от удивление. Лицето на Хейли засия.
— Здравей, красавице. Всеки, който те види, би те схрускал!
При тези думи тя избухна в характерния си закачлив смях, раздвижи ханш и остави Лили в скута му.
— Благодаря, но искам да си остана цяла.
— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи й Роз.
— Честно казано, пийва ми се студена бира.
— Ще ти донеса. — Харпър скочи от креслото си и се запъти към вратата, преди Хейли да каже нещо. Надяваше се разходката до кухнята и обратно да възстанови нормалния му пулс.
„Тя е твоя далечна братовчедка — напомни си той. — И работи за теб. И е гостенка на майка ти. Освен това има дете. Всяко от тези неща означава: долу ръцете! А събереш ли ги накуп, Хейли е недостъпна територия.
Всъщност тя и не гледа на теб по този начин. Ни най-малко. А и един мъж не предприема ход към жена при тези обстоятелства, защото само би рискувал да провали доброто приятелство“, разсъждаваше трескаво Харпър.
Извади бира и халба, но докато наливаше, чу писък и бързо тракане на токчета по пода. Вдигна поглед и видя Лили да тича към него, а Хейли да я следва по петите.
— И тя ли иска бира?
Хейли със смях се наведе да вдигне момиченцето, но то се зачерви и започна да се дърпа от нея.
— Това е моето момиче! — Харпър я вдигна на ръце и я залюля.