Тя прочете бележката три пъти под погледа на адвоката и всеки път буцата в гърлото й растеше. Дори и от гроба, Бърт искаше да я контролира. Като я караше да се премести от Манхатън, той си мислеше, че ще я преобрази в това, което искаше. Баща й обичаше хазарта и очевидно бе решил, че тя няма да съсипе любимия му отбор за няколко месеца. Най-после той щеше да получи точно това, което искаше. Старс ще попаднат в ръцете на Рийд, докато тя танцува по свирката на баща си.
Искаше й се да може да повярва, че мотивите му се основават на обич и загриженост, тогава може би щеше да му прости. Но тя много добре разбираше, че Бърт не знае нищо за обичта, а само за властта.
Тази нощ тя обикаляше из стаите на бащиния си дом и се молеше за душите на убитите животни и необичаните малки момичета, докато броеше часовете до мига, когато щеше да избяга от това място, където беше опознала нещастието.
Пег Ковалски, която беше икономка на Бърт през последните осем години, беше оставила една лампа да свети в просторната всекидневна, която се намираше в дъното на къщата. Фийб се приближи до прозорците, които гледаха към градината, и се опита да открие старото кленово дърво, нейното любимо скривалище, когато беше дете.
Опитваше се да избягва мислите за детството си, но тази вечер, докато се взираше в мрака, онова време не изглеждаше толкова далече. Усети как миналото я повлича към старото кленово дърво и ужасяващия звук от гласа на един тиранин…
— Ето те, Дебело шкембе. Слизай. Имам подарък за теб.
Стомахът на Фийб се преобърна при гръмкото нахлуване на гласа на братовчед й Рийд. Тя погледна надолу и го видя да стои под дървото, което беше нейно убежище по време на редките й престои у дома. Трябваше да замине на летен лагер на следващата сутрин. Досега беше успяла да избегне срещите с него, докато е сама, но не беше толкова внимателна. Вместо да стои в кухнята с готвачката или да помага на Ади да чисти баните, тя беше избягала сред усамотението на дърветата.
— Не искам никакъв подарък — каза.
— По-добре слез долу. Ако не го направиш, ще съжаляваш.
Заплахите на Рийд не бяха напразни, а и тя отдавна беше разбрала, че трудно може да се защитава срещу него. Баща й се вбесяваше, ако тя му се оплаче, че Рийд я дразни или я бие. Бърт й казваше, че е мекушава и че той няма да се бори вместо нея. Но Рийд беше на дванайсет, две години по-голям от нея и много по-силен. Не можеше да си представи как ще му се опълчи.
Не разбираше защо Рийд я мрази толкова много. Вярно, че тя беше богата, а той беден, но майка му не беше умряла, когато е бил четиригодишен, както нейната, и не го изпращаха в интернат.
Рийд и леля й Рут, сестра на баща й, живееха в тухлен блок на две мили от дома им, откакто бащата на Рийд ги изостави. Бърт плащаше наема и даваше пари на леля Рут, въпреки че не я харесваше особено. Но обичаше Рийд, защото Рийд беше момче и го биваше в спорта, особено във футбола.
Тя знаеше, че Рийд ще се качи на дървото, ако тя не слезе, затова реши, че ще се чувства по-сигурна, ако се изправи срещу него на твърдата земя. Прималяла от ужас, тя заслиза по кленовото дърво, а дебеличките й бедра се търкаха едно в друго и издаваха грозен звук. Надяваше се, че той не се опитва да надникне под късите й панталони. Постоянно се опитваше да я погледне там или да я докосне, казваше й гадни неща за дупето й, които тя невинаги разбираше.
Тя цопна неумело на земята, задъхана от трудното слизане надолу.
Рийд не беше необичайно висок за дванадесетгодишен, но беше набит, с къси, силни крака, широки рамене и голям гръден кош. Ръцете и краката му бяха непрекъснато покрити с рани и синини от спортните занимания, от произшествия с велосипеда или от сбивания. Бърт обичаше да оглежда раните на Рийд. Казваше, че Рийд е истинско момче.
