Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Умряха по време на чумата — беше му казал рязко.

— Къде? — беше попитал Ричард.

— В едно селце в Кент. Минавах оттам, всички бяха избягали, чух бебешки плач. — Тук сър Гилбърт се навеждаше и разрошваше косата му. — Архангел Михаил и всичките му ангели сигурно са те закриляли. Родителите ти бяха мъртви, а ти просто седеше на калния под и си изплакваше очите. Тогава живеех с една жена, на име Мариота. Тя се грижеше за теб. Когато умря, останахме само двамата.

Грийнел потръпна и впери поглед в звездното небе. Това беше животът му. Нагоре-надолу по прашните тесни пътища на Англия, спане в миризливи хамбари, тавани на разнебитени ханове или неприветливите, студени стаи на някой замък. Независимо от това, този живот му харесваше. Сър Гилбърт се беше сражавал в Прусия и беше неизчерпаем източник на увлекателни истории за влажните, зелени гори, кървавите ритуали на дивите местни жители, които украсявали гредите над вратите си с главите на враговете си. Същевременно сър Гилбърт се беше оказал прекрасен учител, беше обучил Ричард в изкуството на ездата, направи го доста добър в стрелбата с лък и боя с меч, в боя с копие и кама. Ричард беше очаквал, че този живот ще продължи завинаги. Понякога ходеха на големите турнири в Лестър, Нотингам, Солзбъри, Уинчестър или Кентърбъри. Господарят му беше майстор на копието. Той непрекъснато печелеше кесии сребро, дори сбруята и коня на някой нещастен рицар, когото успяваше да повали. Тях той продаваше и после продължаваха. Но понякога нощем Ричард сънуваше ужасен сън. Беше винаги един и същ — намираше се в стая, съвсем сам и спеше на малко легло. Чуваше отвън писък на жена, дрънчене на мечове и тропот на тежки крака по стълбите. Понякога кошмарът беше по-ясен — отваряха се врати, над него се навеждаше някакъв мъж, но после всичко избледняваше. Една нощ, когато се събуди, облян в пот, откри, че сър Гилбърт го наблюдава с любопитство.

— Често имаш кошмари, нали, Ричард?

Оръженосецът беше кимнал, задъхвайки се.

— Сукуби — обясняваше му рицарят. — Въздушни демони, които излизат от ада, за да пречат на съня ни и да мятат душите ни в кошмари.

— Но този е винаги един и същ — беше възразил Ричард.

Беше затворил очи и разказал всичко. Сър Гилбърт го погледна странно, поклати глава и му каза да заспива отново. Сега всичко това беше свършено и Ричард се чудеше какъв е този Хюго Котикол. Какви бяха тайните на миналото му? На родителите му? И защо Колчестър в Есекс? Младежът чу, че конят цвили, стана и отиде да го успокои.

— Ти си прекрасен — прошепна му той. — Смел и верен. — Погледна към небето. — Ще те нарека Баяр4. Да, Баяр, царят на бойните коне.

Конят изцвили тихичко и побутна торбата на Ричард.

— Нямам повече ябълки — засмя се оръженосецът.

Но после отиде до дисагите и извади захаросаната ябълка, която беше купил в едно от селата, през които бяха минали предишната вечер. Защо пък Колчестър в Есекс, продължи да се чуди Грийнел. Дръпна ръката си и Баяр изцвили възмутено. Внезапно младежът осъзна, че въпреки всички пътешествия на сър Гилбърт из кралството, те винаги бяха отбягвали градовете и пристанищата на Есекс. Остави Баяр да дояде ябълката, върна се под одеялото и се опита да поспи.