Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
И както на небето, така и на земята.
Дните през първия месец на Джардир в шараджа по нищо не се отличаваха един от друг. По изгрев офицерите изкарваха всички ний’шаруми на жаркото слънце, където стояха часове наред, докато даматът говореше в прослава на величието на Еверам. Коремите на момчетата бяха празни, а краката им отмалели от напрягане и липса на сън, но те не роптаеха. Щом видяха как Джардир се завърна от наказанието си, вонящ и кървав, си взеха поука да се подчиняват безпрекословно.
Офицер Керан шибна Джардир с каиша си.
– Защо се мъчиш? – каза той настървено.
– Заради алагаите! – извика Джардир.
Керан се обърна и шибна Абан.
– Защо ни е нужен Хану Паш?
– Заради алагаите! – изпищя Абан.
– Без алагаите целият свят щеше да е Небесен рай, окъпан в любовта на Еверам – каза Дама Кхеват.
Офицерският каиш отново изплющя по гърба на Джардир. След наглата му постъпка от първия ден сега му се налагаше да търпи по два удара на всеки един, който получаваха другите момчета.
– Каква е целта ти в живота? – изкрещя Керан.
– Да убивам алагаи! – извика Джардир.
Ръката на командира се стрелна напред, сграбчи момчето за врата и го придърпа към себе си.
– И как ще умреш? – тихо попита той.
– От ноктите на алагай – задавено рече Джардир. Офицерът го пусна и момчето успя да си поеме дъх, но без да губи време, застана отново нащрек, преди Керан да си намери нова причина да го удари.
– От ноктите на алагай! – извика Кхеват. – Дал’шарумите не умират от старост в леглата си! Не падат в жертва на болест или глад! Дал’шарумите умират на бойното поле и заслужено отиват в рая. Наслаждават се на величието на Еверам, къпят се и пият от реките от сладко, студено мляко и се наслаждават на своите безброй девици, отдадени единствено на тях.
– Смърт на алагаите! – извикаха момчетата начаса и заудряха с юмруци във въздуха. – Слава на Еверам!
След тези сеанси им раздаваха паниците и разпределяха овесената каша. Никога не стигаше за всички и всеки ден не едно момче оставаше гладно. Най-предните места бяха запазени за по-големите и по-едри момчета, с Хасик начело, и те първи пълнеха купите си, но дори така не получаваха повече от черпак на глава. Ако някой си сипеше повече или разлееше каша при спречкване край казана, рискуваше да си навлече гнева на вездесъщите офицери.
Докато големите момчета се хранеха, малките и слаби ний’шаруми се бореха с всички сили помежду си за място на опашката. След побоя от първата нощ и деня, прекаран в ямата, Джардир дълго време не беше в състояние да се бие, но Абан вече умело използваше своето оръжие – тежестта си – и винаги им осигуряваше място, пък макар и почти в края на опашката.
Щом паниците се опразваха, обучението започваше.
Имаше трасета с препятствия за трениране на издръжливостта и дълги сесии по шарукин – серии движения, които изграждаха формите на шарусахк. Учеха се да маршируват и да се движат в крак дори докато бързат. Без нищо в стомасите си, освен рядката каша, момчетата заприличаха на върховете на копия – тънки и здрави като оръжията, с които се упражняваха.
Понякога офицерите изпращаха по няколко момчета да устроят засада на ний’шарумите от някое съседно шараджи и да ги пребият жестоко. Никъде не беше безопасно, дори в отпадъчните ями. Понякога по-големите момчета като Хасик и приятелите му се нахвърляха в гръб на победените момчета другоплеменници и проникваха в тях, сякаш бяха жени. Това беше тежък позор и на Джардир му се бе налагало да срита между краката не един нападател, за да избегне сам подобна участ. Веднъж едно момче от маджах успя да свали бидото на Абан, но Джардир така ритна нападателя в лицето, че от носа му рукна кръв.
– Маджах могат всеки момент да превземат някой кладенец – каза Кавъл на Джардир, когато момчетата отидоха при него след нападението – или нанджи да откраднат жените ни. Трябва да сме нащрек всяка секунда, всеки ден – или си нападател, или си жертва.
– Мразя това място – захленчи Абан, вече готов да заплаче, след като офицерът си тръгна. – Нямам търпение да дойде Последната четвърт, когато ще се прибера при майка ми и сестрите ми, макар да е само до новолунието.
Джардир поклати глава.
– Той беше прав. Миг невнимание може да ти струва живота. – момчето сви юмрук. – С баща ми може да се е случило така, но с мен няма.